Елена Павлова - Затворена времева крива

Така и направихме. До късно привечер се разхождахме, напазарувахме сума бъдещи антики… и колата на чичовците ни не се появи пред старата семейна къща.

— Има нещо гнило — казах аз. — Слушай, капнал съм. Дай да се върнем вкъщи, да идем на рождения ден, да разпитаме точно чичовците и тогава да опитаме още веднъж!

— Добре! — Боско кимна, нулира показателите на дисплея и щракна копчето.

Щрак.

Преди това бяхме на паркинга пред универсалния магазин — и сега пак си бяхме там. На същото място. И в същото време. Сигурен бях, защото същите хора, които вървяха наоколо преди, продължиха спокойно да си вървят.

Щрак.

Нищо не се промени.

— Боско? — Сръгах го лекичко. — Някакви опити ли си правиш?

— Какви опити? — Той ми се намръщи. — Опитвам се да ни прибера вкъщи! Знаеш ли, може би магнитния резонанс при приземяването да е повлиял нещо на схемите на типлъровия имитатор и да…

— С една дума, заседнали сме тук?

— Да. — Съгласи се Боско след още няколко безполезни щраквания. — Ще ми трябват някои части за да оправя машинарията… Няма страшно. Затворена времева линия, нали знаеш — можем да стоим до безкрайност тук и пак ще се върнем навреме за рождения ден.

— Можем да стоим тук до десет бона — напомних му аз. — Добре, да скочим до хардуерния магазин. Трябва да е отворен все още.

Скочихме.

Не съм по тази част и не мога да следя високотехнологични разговори. Знам само, че половин час след като Боско се облегна на тезгяха и се заприказва с продавача, ме хвана за ръката и ме изведе от магазина. Беше пребледнял като платно.

— Частите ги няма? — Зададох единствения логичен въпрос.

— Не, има ги.

— Трябва да ги чакаме?

— Седмица-две.

— Да не ти прилоша от обяда?

— Не. Струват към осемдесет и пет милиона. Нали разбираш, неща, които по-късно ще се усъвършенстват и ще влязат в масова употреба… Някои сам ще трябва да си правя, заедно с машините за правенето им…

Кимнах. Осемдесет и пет милиона…

— Можем да направим само едно — казах накрая. — Отиваме при леля Лавиния. Тъй де, при бъдещите родители на бъдещата ни леля Лавиния. Ако Аштън и Боскон са пристигнали вече, ще се помъчим да им обясним какво е станало и да помолим за дял от печалбата на Дарковлак Медения.

— А ако още ги няма?

— Ще се престорим на тях, глупако! — Ухилих се. — Не знам дали истинските Аштън и Боскон са ясновидци или не, но съм уверен, че мога със затворени очи да ти начертая не само плана на вътрешността на банката, но и схеми за всеки един етап от рейда в нея… до всяка една среща с охраната вътре.

— Ама…

— Да се сещаш някой по-лесен начин да се сдобием с осемдесет и пет милиона?

Тъй че паркирахме Старата Сали пред старата родова къща, влязохме вътре и поднесохме на събралите се историята за Аштън и Боскон, пристигнали току-що от Старата Земя по поръка на чичо си Дейвидс, който много искал да се запознаят с тази клонка на родословното дърво…

Рейдът на Дарковлак Медения приключи по програма. С нашия дял — над сто милиона — купихме части за машинката на Боско. На практика той сглоби чисто нова. Плюс половин завод заради нея. Но тя не проработи.

Не знам какъв беше проблемът — може би частите тогава не са така прецизни като сега. А може би има нещо общо със самата природа на времето. Боско тъй и не успя да уточни. Но още след рейда, докато брояхме парите, вече знаех КАКВО ЩЕ СТАНЕ. Защото Аштън и Боскон не съществуваха — това беше само легенда. И един господ знае дали на Старата Земя има клон на семейството или не. Тъй и не проверих. Фактът е, че ние сме Аштън и Боскон. Че всички семейни рейдове са били толкова успешни защото аз просто съм научил историята им наизуст (и веднага след Дарковлак Медения побързах да запиша всичко, което помня за схеми, планове и тъй нататък, за да не пропусна някой важен елемент след години). Че семейният бизнес върви все нагоре, защото Боско изобретява вече изобретени от чичо ни Боскон неща, които познава добре…

И ето ни на — на кажи речи седемдесет. Последните петнадесетина години бяха най-сладки, защото това вече не сме го изучавали по чужди разкази, а си го спомняме лично. Да знаеш дреболии — току ти щуква някоя в главата — е много забавно. И безспорно полезно.

О, да. И бебетата. Най-много се притеснявах за малкия Аш — че мама и татко могат да не се харесат, колкото и внимателно да ги насочвах един към друг, че бебето може да е момиченце, че… и после… Но всичко е наред. И Аш, и Боско се родиха точно навреме, растат точно както си спомняме и въобще всичко е наред.