Елена Павлова - Затворена времева крива

— Знам много добре какво имаше предвид! — Отряза ме той. — Ела тук. Дай си часовника.

Лабораторията на Боско е светая светих и той никога не ме кани вътре, освен ако няма намерение да ми демонстрира ново изобретение.

Този път имаше предвид малка кафява дървена кутия с прикрепени върху капака дисплей от течен кристал и бутони от сложен калкулатор. Изглеждаше стилно.

— С това ще отидем на Дарковлак. — Той сложи часовника ми на масата до кутията. — Гледай сега.

Щракна едно копче, дръпна ме назад и безцеременно ме изтика отвъд начертаната на пода тебеширена черта.

Секунда по-късно кутията изпука тихо.

— Готово! — Сега пък ме дръпна към масата.

— И какво? — Посегнах към часовника си.

— Виж колко е часа.

Първо, часовникът беше мокър и кален, все едно е лежал на някое сметище. По кутията също имаше кал. Излишно е да споменавам, че секунди преди това не ги беше имало. Не съм някой мърльо! Второ, според часовника ми, от момента в който го сложих на масата и докато си го взема, бяха минали примерно три часа.

— Видя ли! — Боско гордо се изпъчи. — Пратих го назад във времето и го прибрах от там.

— Не забелязах да липсва.

— На това му се вика затворена времева линия — връща се там, откъдето е започнала. Сега разбра ли как ще отидем до Дарковлак и после на рожден ден?

Кимнах. Наистина ни трябваха пари за костюми и пари. Глупаво звучи, нали? Ама ако се опиташ да пазаруваш с нова банкнота преди петдесет години…

— Ами, ще ходим до магазина — заключих след кратко размишление.

Не се наложи.

Звънна куриер и ни остави кашон от чичовците Боскон и Аштън.

Вътре имаше сак с няколко комплекта дрехи и бельо — всички модел отпреди петдесетина години — и пачки с пари. Сигурно бяха към десетина бона. Предостатъчно да идем, да гледаме, да се позабавляваме, а след това и да отскочим до Паунър Дебърмаунт да се разорим на казината. Банкнотите, не се съмнявайте, бяха от точния времеви период.

Имаше и бележка в смисъл да оставим послание, че сме решили да си пробваме малко късмета сами и че те двамата са ни дали нужното. В случай, че не дай си боже стане нещо, да не се притесняват родителите ни. Хубаво нещо е това да са ясновидци чичовците ти — жалко, че ние с Боско не сме наследили тази им способност. Но пък сме от друг клон на рода.

Написахме и подписахме бележката. После се преоблякохме, натоварихме кашона и машинката на Боско на Старата Сали и напуснахме града. Официално — на път да си пробваме късмета сами. Неофициално — да посетим най-великото събитие в световната история.

Боско спря на отбивката за леля Лавиния и тържествено нагласи на дисплея знаменателната дата — 25 май — и часа — 9.30 сутринта. След няколко минути в далечното минало корабът от Старата Земя щеше да пристигне.

Щрак.

Това ме обиди. Човек не знае какво да очаква от Боско, но можеше да направи заминаването малко по-тържествено: обратно броене, „Готови — старт“ или нещо от този род…

Намирахме се на същата отбивка, само дето някои от дърветата ги нямаше, други бяха малки — и трети бяха големи, ама различни. Двойните кули на спейспорта — чисто новички обаче — все тъй стърчаха в далечината. На десетина метра пред нас се кипреше и знак: „За порта — насам“.

— Успешен опит — ухили се Боско.

— Почти. — Съгласих се аз.

Все пак — знаменателен миг. Обърнах се, взех една от пачките в кашона, разпечатах я прозаично и я разделих на две. Половината за мен, половината за братовчеда. Щеше да е разумно и да се отбием в някоя банка да внесем останалото — не е хубаво човек да носи десетина бона със себе си, нали така?

Огромният пътнически кораб от Старата Земя — древен модел дори за тогавашното време — увисна над спейспорта и плавно се спусна в хватката на магнитните мрежи.

Боско ме побутна:

— Намествай се зад волана, драги. След малко ще се появят.

Това и направих.

Само дето не се появи никой.

Седяхме и чакахме. Извървяха се седем-осем коли, после още две и накрая нищо. Чакахме цял час след приземяването — колата на чичовците ни я нямаше!

— Да не си сбъркал датата? — Попитах несигурно.

— Всичко е точно. — Боско погледна дисплея още веднъж. — И датата, и годината. И часа.

За часа поне бях сигурен.

— Дали пък да не са отишли направо в леля Лавиния? — Зачудих се. — Тази част от сведенията е малко мътна. Може да са отскочили първо до…

— Може. Какво ще кажеш да идем да се разходим из града и после, като се появи лимузината им…