Ан Макафри - Полетът на дракона

Проклинайки наум, той хукна надолу по каменните коридори, знаейки, че тя ще трябва да мине през Залата, за да излезе от Хранилището. Когато обаче стигна в Залата, бягащата й фигура не се виждаше никъде сред суетящите се там.

— Идвало ли е това същество тук? — повика той Ф’нор, който за щастие стоеше до вратата на входа.

— Не. Тя ли е в края на краищата източника на силата?

— Да, тя е — отвърна Ф’лар, още по-вбесен от това, че тя се е измъкнала. Къде ли беше отишла? — И то от Руатския род!

— О-хо! Тогава ще свали ли бебето? — попита Ф’нор, посочвайки към акушерката, заела място близо до дишащото горещина огнище.

Ф’лар, който беше тръгнал да се връща, за да претърси многобройните коридори на Хранилището, спря и погледна объркано към кафявия ездач.

— Бебето ли? Какво бебе?

— Момченцето, което роди леди Гема — отговори Ф’нор, изненадан от неразбиращия поглед на Ф’лар.

— Живо ли е?

— Да. Силно бебе, казва акушерката, след като е издържало преждевременното раждане и изваждането му насила от корема на мъртвата дама.

Ф’лар отметна глава назад и прихна. Всичките й кроежи бяха провалени от Истината.

В този момент той чу не можещото да се обърка с нищо удоволствие в гласа на Мнемет, последвано от любопитното боботене на другите дракони.

— Мнемет я е хванал — изкрещя Ф’лар, ухилен ликуващо. Тръгна надолу по стъпалата, покрай тялото на бившия Господар на Високите склонове, и излезе на двора.

Той видя, че бронзовият дракон е изчезнал от мястото си на Кулата и го повика. Раздразнението привлече очите му нагоре. Той видя Мнемет да се спуска по спирала към двора. Предните му лапи държаха нещо. Мнемет информира Ф’лар, че я е видял да се катери по един от високите прозорци и просто я е вдигнал от рамката, знаейки, че драконовите ездачи я търсят. Той внимателно остави девойката на краката й и направи нещо като клетка около нея с огромните си нокти. Тя стоеше неподвижна в кръга. Лицето й беше обърнато нагоре, към клинообразната глава, която се движеше над нея.

Уер-пазачът, пищящ от ужас, гняв и омраза, се мяташе бясно на края на веригата си, опитвайки се да й се притече на помощ. Той се опита да нападне Ф’лар, когато той се приближи до двамата.

— Имаш достатъчно кураж, за да летиш, момиче — потвърди той, поставяйки благодарно ръка на един от ноктите на Мнемет. Драконът беше страшно удовлетворен от себе си и наведе глава, за да могат да бъдат почесани гънките на клепачите му.

— Знаеш ли, че не си излъгала? — запита Ф’лар, неспособен да се удържи да иронизира момичето.

Тя бавно се обърна към него. Лицето й беше неподвижно. Тя не се бои от драконите, разбра Ф’лар с удивление.

— Бебето е живо. И е момче.

Тя не успя да прикрие объркването си, и раменете й се приведоха за момент преди да се изпъчи отново.

— Руата е моя — настоя тя с напрегнат, нисък глас.

— Да, можеше да бъде, ако беше говорила с мен направо когато пристигна ятото.

Очите й се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Един драконов ездач може да даде предимство на тази, които са го заслужили. Когато дойдохме в Руатското Хранилище, миледи, аз вече бях напълно готов да предизвикам Факс, ако се наложи, въпреки Търсенето. — Това не беше цялата истина, но Ф’лар трябваше да научи това момиче колко безсмислено е да се опитва да контролира драконовите ездачи. — Ако беше обърнала каквото и да е внимание на песните на вашия менестрел, щеше да знаеш правата си. И — гласът на Ф’лар съдържаше отмъстителна нотка, която го изненада — леди Гема можеше сега да е жива. Тя, една смела душа, е изстрадала много повече от този тиранин, отколкото ти.

Нещо в поведението й му подсказа, че тя съжалява за смъртта на леди Гема, че тя я е впечатлила дълбоко.

— Какво добро ще видиш от Руата сега — запита той и с широк жест посочи към съсипания вътрешен двор и към Хранилището, към цялата непродуктивна долина на Руата. — Вече си постигнала целите си, агресията да не получи нищо и агресорът да умре.

— И това също — изфуча Ф’нор. — Всички тези Хранилища ще се върнат към законните си господари, и то твърде скоро. Едно Хранилище — един Господар. Всичко друго нарушава традицията. Разбира се, може да ти се наложи да се биеш с другите, които не вярват на това предсказание, и които са заразени от лудата алчност на Факс. Можеш ли да опазиш Руата от атака… сега… в това й състояние!

— Руата е моя!

— Руата? — Смехът на Ф’лар беше ироничен. — Когато можеш да станеш Стопанка на Уейра?