Джон Толкин: Приключенията на Том Бомбадил

Повдигнала глава
към ведри небеса,
тя призрачния бряг
огледа. След туй се завъртя
с наведена глава.
Отдолу изпълзя
малката принцеса Тйа —
прекрасна колкото Азйа.
Крачетата им се допряха!

Тйа бе досущ като Азйа —
и лека, и изящна;
но, странно — като че ли бе
надолу със главата.
А мъничката й коронка
потъваше незнайно где!
Искрящите очета
с огромен интерес
се взираха в Азйа:
О, що за чудо:
да виснеш на краче
всред звездното небе!

Само малките краченца
си намираха местенце,
гдето да се срещнат.
А къде ли е страната,
във която на земята
няма да се стъпва —
туй не може да се каже,
нито пък да се научи
от елфическия род.

И тъй все сама
принцеса една
на танци отива
с мъниста в косата,
със пояс красив,
с пантофчета крехки —
изящни и меки — танцува Азйа;
с изящни и меки
пантофчета крехки,
със пояс красив,
с мъниста в косата — танцува Тйа!

В страноприемницата стара
под сивия обрулен хълм
сервират пиво толкоз гъсто,
та Гостът от Луната яви се вечер късно
да се напие като пън.

Конярят има странна котка,
тя на гъдулка петострунна
лъкът прокарва, без да спре,
сякаш кожуха си дере
във грейналата вечер лунна.

Ханджията пък има куче,
което вицове обича;
щом се устите поразвържат,
то слуша думите да свърже
и после да се смее тича.

Рогата крава там държат
като кралица горделива;
но музиката я размята
и тя започва да се мята
във танц, щом види тучна нива.

И, о!, чинии от сребро
със набор сребърни лъжици!
В тях във неделя се сервира,
а в събота със капка бира
ги лъскат две старици.

Човекът от Луната над чашката заляга,
котката подкара песента юнашката;
лъжица и чиния по масата танцуват,
кравата в полето тича и лудува,
а псето малко гони си опашката.

Конярят се обърна към странната си котка:
„Жребците бели от Луната
юздитесребърни ще скъсат от нетърпение;
айбията им пие си без никакво вълнение,
а скоро ще изгрее слънце над Земята!“

И котката почна хей-дидъл-хей-дидъл —
песен, що мъртвия в гроба обръща:
застърга, задращи, все повече бърза,
а барманът госта си силно разтърсва:
„Хей, три май минава!“ — и челото смръщи.

Човека нагоре по хълма избутаха,
навреме да стигне и той на Луната,
жребците му яки в галоп се спуснаха,
а кравата щура кат бясна друсна се,
лъжица сребърна докосна земята.

Гъдулката стърже дум-дидъл-дидъл,
чак кучето дребно залая,
на челна стойка изправи се кравата,
наизскачаха гостите здравата
и затанцуваха накрая.

Със пинг и със понг отиде си струна!
Политна кравата към Луната;
А кучето малко от смях запревива се,
чиниите съботни хукнаха, скриха се,
лъжица надигна се над земята.

Потъна зад хълма Луната ярка
и Слънцето грейна наместо нея.
Тя не повярва, направо ахна,
че денем бе, ала внезапно
си легнаха хората да се сгреят.

Човек от Луната обу си краката
с чепици от бяло сребро,
корона искри и главата краси,
със перли проблясва манто.
С плащ сив той премина в един ден мъглив
по пътя, облян в светлина.
Ключ леден в ръката му крие се бледна
и скришом отваря врата.

По стълба избрана от нишка тъкана
поема той с леки нозе.
Щастлив към живота си нов и красив
отправя се, без да се спре.
Че веч диамантите бели са спрели
да радват самотно сърце
и в кула далечна в униние вечно
не се чувства той най-добре.

Готов е самин да се бий за рубин,
та дрехата да си краси,
и за диадеми със камъни ценни
да радват го чак до зори.
Самотен е той. В часовете безброй
света златноват наблюдава
и слуша жуженето, дето въртенето
на долния мир придружава.

Когато Луната изпълни тавата,
сърце му копнее за Огън:
но не за зари на лунни скали —
за истински цвят той се моли,
за алено, розово, тъмночервено,
за огън с пламтящи езици,
за залез виолетов над буря в морето,
за шир, почерняла от птици.