Джон Толкин - Приключенията на Том Бомбадил

„Моля? Виж го ти, Видран, как се е отракал!
По-добре да си вървиш, че дела ме чакат.“
„Шт, Том Бомбадил! Да не викна мама
ведно с цялата рода — батко е за двама!
Ще им кажа: Том Глупака със старата си лодка
Върбоструйка ще преброжда като на разходка!“

„Кожата ти тлъста аз ще я дам на Тварите
да я поизтупат. След това затварям те
в тънки обръчи така, че и твойта майка
не мож те позна. А сега си трайкай!“

„Пфу!“, изпусна се Видран и вода разплиска
върху шапката на Том, после се закиска
и се гмурна във Реката, към брега отплува
Бомбадиловата песен вече да не чува.

Покрай Том навъсен Лебед мина плавно, гордо,
и погледна го, изпъшка без следа от бодрост.
Том усмихна се: „Какво, искаш си перото?
Дай ми друго — онова излиня горкото.
Де да беше по-любезен, щях да те обичам —
но си толкоз горделив, та не се заричам!
Ако някой ден се върне Кралят за добро,
твоят вирнат клюн ще сложи мигом на место!“
Лебедът пак изпуфтя и отмина бързо;
Том веслата взе тогаз и напред забърза.

До пред Бента той пристигна. Вниз пенливобяла
върху Струйноблик водата лееше се цяла.
Том над яза се прехвърли и политна долу.
Запремята се и блъсна Насипа оголен.

„Хой! Брей, кой бил тук — брадат смешен Том!“,
оживиха се завчас в Свършиплет и Брередон.
„Бягай, Том, да не те погнем със стрели и прашки!
Старогорци не се пускат във земите ни юнашки,
лодките им ний потапяме, ако стъпят в Брендивин.“
„Я по-кротко, полуръстове, ще ви ступам до един.
Знаете ли, че съм виждал ваши мили сродници
как се крият още щом ги погледнат бродници,
как от своите си сенки в лунна нощ се стряскат.
Ха по-кротко, да не викна орки да ви спляскат!“

„Викай който искаш, Том, квото щеш приказвай.
Три стрели във шапката! Нас недей да дразниш!
Накъде сега отиваш? Ако бира ти се пие,
в Брередон едва ли има кой да ти надвие!“
„По-далеч от Брендивин аз съм се запътил —
към Крайграфската река — буйна, че и мътна.
Ако някой ми помогне таз река да прекося,
ще го помня и прославям чак до моята земя.“

Мрак над Графството се спусна, слънцето залезе,
Брендивин почервеня и ветрец излезе.
Край брега на Сивталаз никой Том не чака,
и на Пътя няма кой да срещне юнака.

Бомбадил потегли сам в падащата вечер.
Светлинки блестят напред. Един глас изрече:
„Опа-оп!“ Каручка спря, колела изстъргаха.
Том отмина, не поспря, даже не обърна се.

„Ало, хей! Къде така през Мочурищата сам!
Кой те тъй доукраси със стрели в каскет голям?
Явно някой те е сварил да слухтиш във мрака!
Я кажи ми що тук щеш, май че никой те не чака.
Сигур бирка ти се пийва, а парици нямаш.
Ще река на всички тука кръчмите да не отварят!“

„Виж ти, виж ти, кой бил туй! Закъсня обаче
да ме срещнеш край Реката, А сега си втасал!
От дъртак, дето не може да се мръдне даже,
се очаква във устата да е по-забавен.“

„Дървен философ, я млъквай, не ме поучавай,
да не те развеселя, че си заминаваш!“
„Чудоуме, вече май бира задлъжня ми!
Дори в мрака стар другар трябва да се знае!“

Двама в старата каручка тръгнаха по пътя.
Във Тръстиково не спряха в кръчма да се пъхнат.
Сред подрънкване и смях и потръскване в захлас
в Чудоумовата нива озоваха се завчас.
Лъжипът бе осветен от безброй звезди.
Светлият чифлик очакваше закъснели пътници.

Със дълбок поклон ги срещнаха синове и дъщери,
а жена му жадни гости с бира напои.
После приказки разправяха, песен се запя,
дъщерите затанцуваха, майка им се смя.

Щом всички легнаха си в сламата или в пера и пух,
край топлото огнище прегърнати на куп,
Стар Том и Чудоум във приказки потънаха:
от Хълма до Могилата истории разгънаха
за ечемик, овес, сеитба, за оран, урожай,
за Брее, за ковача, за мелничаря май,
за слухове, понесени със северния вятър,
за Съгледвачите край Брода, за Сенките в полята.

Накрая Чудоум захърка край топлото огнище.
Преди да съмне, Том стопи се във пустите стърнища
и сякаш сън полузабравен остана им в главите.
Врата да скръцне се не чу, дъждецът през тревите
разми му стъпките в калта. Край Сивталаз се не видя
следа. А в Свършиплет не чу му никой песента.

Три дни край Насипа домува лодката му стара,
а на четвъртия по Върбоструйка тя отплава.
Разправят, видрите дошли по тъмно да я вземат
да я изтикат къмто Бента, нагоре да поеме.