Джон Толкин - Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

— Сълзи безброй ще проливате; а Валарите ще оградят Валинор и ще ви изоставят отвън, та дори и ехото от вашите жалби да не прехвръкне над планините. От Запада та чак до далечния Изток ще тегне гневът на Валарите върху рода Феаноров и върху всички, що го сподирят. Тяхната Клетва напред ще ги води, но и ще ги мами, та вечно да се изплъзват от ръцете им ония съкровища, заради които я дадоха. В зло ще се преобръща всякое начинание, ако и да започва добре; и всичко туй ще става поради предателство на брат от брата или поради страх от предателство. Тъй навеки ще си останете Обезправени. Кръв невинна проляхте в неправедна схватка и опетнихте земята на Аман. За кръвта с кръв ще платите и извън Аман ще обитавате в сянката на Смъртта. Защото наистина Еру ви обеща, че не ще умирате в Арда и болест на ще ви повали, ала враг може да ви погуби и тъй ще бъде; от меч ще загивате, от скръб и горест, а душите ви разголени ще отлитат в чертозите на Мандос. Там ще креете дълго в напразен копнеж по телата и не ще срещнете жалост, макар че ще се застъпват за вас братята, които погубихте. А ония, що устоят на всички несгоди в Средната земя и не дойдат при Мандос, ще се уморят от непосилния товар на света, ще залинеят и ще изглеждат като скръбни сенки пред по-младите бъдни народи. Тъй отредиха Валарите.

Свили се сърцата на мнозина; но Феанор намерил твърдост в гърдите си и отговорил:

— Клетва дадохме, а не празна дума. И на клетвата ще удържим. С много злини бяхме заплашени, та дори и с измяна; ала едно не се каза — че ще патим от страх, от малодушие и дела боязливи. Затуй повелявам да продължим, а към прокобата само едно ще добавя: за делата ни песни ще пеят чак до сетния ден на Арда.

Но в онзи час Финарфин напуснал похода и тръгнал назад, изпълнен със скръб и горчилка към рода Феаноров, понеже бил близък с Олве от Алквалонде; мнозина от свитата му поели подир него и с болка в душите изминали обратния път, додето видели отново в далечината да грее бледият лъч на Миндон над Туна и тъй се завърнали във Валинор. Там получили прошка от Валарите и Финарфин останал да властва над всички Нолдори в Блаженото царство. Ала синовете му не били с него, защото не искали да се делят от синовете на Финголфин; а и целият народ на Финголфин продължил напред, тласкан както от роднински дълг и пламенната воля на Феанор, тъй и от страх пред правосъдието на Валарите, понеже не всички били невинни за Братоубийството в Алквалонде. Храбри и горделиви били Фингон и Тургон, та затуй никога не изоставяли подхванатото чак до края, та ако ще и горчив да е той. Тъй продължила напред по-голямата част от отряда и скоро се започнали предвещаните злочестини.

Най-сетне достигнали Нолдорите северния край на Арда; съзрели първите ледени зъбери да плават насред морето и разбрали, че наближават до Хелкараксе. Защото между северните земи на Аман, които завивали на изток и най-източните земи на Ендор (сиреч Средната земя), които завивали обратно на запад, имало тесен пролив, където хладните води на Околното море се сливали с вълните на Белегаер и там се стелели непрогледни, убийствено хладни мъгли, а над морските течения отеквал трясъкът от сблъсъка на ледени планини. Така изглеждал Хелкараксе и още никой освен Валарите и Унголиант не бил дръзнал да го прекоси.

Спрял се там Феанор и започнали спорове между Нолдорите накъде да поемат. Ала вече ги обземал страх от студа и лепкавите мъгли, през които не прозирал ни един звезден лъч; разочаровали се мнозина от похода и почнали да роптаят, особено сред онези, що били последвали Финголфин, но непрестанно проклинали Феанор и го сочели като първопричина за всички беди на Елдарите. Феанор обаче знаел какво се говори и сбрал синовете си на съвет; и видели само два начина да стигнат от Араман до Ендор — с кораби или по ледовете на пролива. Но Хелкараксе изглеждал непроходим, а корабите били твърде малко. Много от тях потънали по дългия път, та останалите не стигали за прехвърляне на целия многоброен отряд; а никой не искал да чака по западните брегове, докато другите се прехвърлят — защото вече се разбуждал сред Нолдорите страх от измяна. Хрумнало тогаз на Феанор и синовете му да завземат всички кораби и да потеглят внезапно; туй не било трудно, понеже още от първата битка били поели цялата власт над флота и слагали в екипажите само ония, що чрез кръв се обвързали с Феанор. И сякаш призован от тях, долетял мощен вятър откъм северозапад, а Феанор се измъкнал потайно заедно с всички, които смятал за верни и отплавал в морето, изоставяйки Финголфин сред Араман. И тъй като по ония места морето било тясно, плавайки право на изток и леко на юг, корабите преминали без злополуки и Феанор пръв от всички Нолдори стъпил отново върху бреговете на Средната земя; а туй станало в устието на дългия залив Дренгист, що стигал чак до Дорломин.