Джон Толкин - Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

Горделив бил той още в дните преди своето унижение и рухването на Утумно, ала сега от гордост изгарял и цялата своя сила духовна хвърлял, за да пороби още повече слугите си и да им вдъхне жажда за злото. Ала въпреки туй още дълго траяло величието му на един от Валарите, макар и преобразено в ужас; и пред лика му всички освен най-храбрите рухвали в черната бездна на страха.

Когато се разчуло, че Моргот е избягал от Валинор и потерята не го е настигнала, Валарите задълго останали в мрака сред Пръстена на Съдбата, а Маярите и Ваниярите ридаели край тях; ала повечето Нолдори се завърнали в Тирион да оплачат помръкването на своя прекрасен град. През сумрачната клисура Калакирия прииждали мъгли откъм сенчестите морета и обгръщали кулите, а лампата на Миндон бледо мъждукала в здрача.

Тогава изведнъж пристигнал Феанор и призовал всички да дойдат в кралските покои върху Туна; но изгнанието му още не било отменено и той се разбунтувал срещу Валарите. Сбрало се начаса множество, за да го чуе що има да каже; всеки носел факла в ръка, та се изпълнили с пламъци мрачните склонове и стълбищата по тях. Феанор бил майстор на словото и щом пожелаел, чрез езика си придобивал власт над сърцата; а речта му през оная нощ Нолдорите вече никога не забравили. Свирепи и люти били словата му, изпълнени с горделива закана; и когато ги чули, лудост обзела Нолдорите. Към Моргот обръщал най-вече гнева и омразата си Феанор, ала почти всичко изречено се зараждало от самите лъжи на Врага; а той не усещал, понеже бил покрусен от скръб по погубения си баща и ярост за похитените Силмарили. Обявил се за крал на всички Нолдори подир гибелта на Финве и отменил всички повели на Валарите.

— Защо, народе Нолдорски — провикнал се Феанор, — защо и занапред да слугуваме на завистливите Валари, що дори и сред своето царство не умеят да ни опазят от Врага. И макар да враждуват, не е ли и той от техния род? Мъст говори в сърцето ми, ала и без нея не бих търпял да остана в една страна с рода на бащиния ми убиец и похитителя на безценните ми съкровища. Но едва ли съм единствения храбрец сред нашия храбър народ. И нима не загубихме всички своя крал? А какво ли друго не сме изгубили, заточени в тия тесни земи между планината и морето? Тук някога имаше светлина, която Валарите свидливо криеха от Средната земя, ала сега мрак обгръща всичко. Ще останем ли да скърбим бездейно като народ от сенки, призраци сред мъглата, всуе леещи сълзи над неблагодарни морета? Или ще се завърнем в родния край? Нежно се плискаха водите на Куивиенен под безоблачния звезден небосвод и просторни земи се разстилаха, где на воля да бродим свободни. Там се разстилат още и чакат кога ще осъзнаем, че бе лудост да ги напуснем. Елате! Оставете тоя град на страхливците!

Дълго говорил той и все приканвал Нолдорите да го последват и чрез доблест да се сдобият със свобода и велики кралства далече на изток, преди да е станало късно; защото в словата му отеквали лъжите Мелкорови, че коварните Валари ги държат в плен, та да дадат на човеците власт над Средната земя. Едва тогава мнозина Елдари узнали за идването на Следващите.

— Дълъг и труден е пътят — провикнали се те, — ала прекрасен ще бъде краят! Сбогом на робството! Но сбогом и на покоя! Сбогом на слабите духом! Сбогом на всички съкровища! Нови ще съберем. Лек товар си вземете, но не забравяйте мечовете! Защото ще стигнем по-далеч от Ороме и ще издържим повече от Тулкас; не ще се завърнем като тях от гонитбата. Подир Моргот чак до пределите на Земята! Люта бран го чака и ненавист навеки. А когато победим и си възвърнем Силмарилите, ние и само ние ще сме владетели на неосквернената Светлина, господари на блаженството и красотата на Арда. Никой друг народ не ще ни измести!

Заклел се тогаз Феанор с клетва най-страшна. Рипнали седмината му сина до него и дали същия обет, а изтеглените им мечове заблестели с кървава светлина под лъчите на факлите. Клетва изрекли, що никой не може да наруши и никой не бива да поема даже в името на Илуватар; и призовали над себе си Вечния Мрак, ако не я изпълнят, а за свидетели посочили Манве, Варда и свещения Таникветил; тъй дали дума да гонят с мъст и омраза чак до края на Света всеки Валар, демон, елф или човек още нероден, всякоя твар, била тя малка или голяма, зла или кротка, всякоя рожба на времето в идните дни, що дръзне да докосне, отнеме или задържи Силмарилите извън тяхно владение.

Тъй се обрекли Маедрос, Маглор, Келегорм, Куруфин, Карантир, Амрод и Амрас, седмината принцове на Нолдорите; и мнозина слушали с покруса страховитите им слова. Защото тъй изречена клетва, била тя за зло или добро, вече не се отменя и до свършека на света преследва както клетвопрестъпника, така и онзи, що остане верен на обета си. Подир туй Финголфин и синът му Тургон заговорили против Феанор и люти слова се изрекли, та още веднъж свадата едва не стигнала до мечове. Ала с реч умела и блага Финарфин се опитал да усмири Нолдорите и да ги склони към размисъл, преди да сторят нещо, що назад се не връща; и от синовете му единствен Ородрет изрекъл подобни думи. Финрод подкрепил своя приятел Тургон; но Галадриел, единствената девойка сред Нолдорите, що дръзнала да се възправи храбро пред разгневените принцове, настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае. Подкрепил я и Финголфиновият син Фингон, понеже също се трогнал от речта на Феанор, макар и да не го обичал; а с Фингон, както винаги, били Финарфиновите синове Ангрод и Аегнор. Но те запазили спокойствие и не продумали срещу бащите си.