Джон Толкин - Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

След дълги разпри накрай надделял Феанор и повечето събрани Нолдори пламнали от жажда да видят нови и непознати земи. Затуй когато отново заговорил Финарфин за размисъл и отсрочка, мощен вик се надигнал:

— Не, да тръгваме час по-скоро!

И веднага почнали Феанор и синовете му да се готвят за поход.

Мъдри и предвидливи трябва да бъдат ония, що дръзват да поемат по тъй мрачен път. Ала всички се подготвяли набързо; Феанор час по час ги подканял, понеже се боял да не изстинат сърцата им, та да забравят неговите слова и друг съвет да подирят; а и въпреки гордата си реч помнел каква власт имат Валарите. Ала от Валинор не идвали вести и Манве мълчал. Не желаел да забранява или възпира плановете на Феанор, защото Валарите скърбели, че са ги обвинили в зла умисъл спрямо Елдарите и затуй не искали никого да държат в плен против неговата воля. Само гледали и изчаквали, но още не вярвали, че Феанор ще се наложи над народа на Нолдорите.

И наистина, щом почнал Феанор да се разпорежда как да потеглят на поход, тозчас пак пламнали раздори. Защото макар че ги бил убедил да тръгнат, мнозина не били склонни да приемат Феанор за свой крал. По-голяма обич бил спечелил Финголфин, тъй че синовете му, целият му род и повечето обитатели на Тирион не искали да се откажат от него, ако и той тръгне на поход; и така най-сетне поели Нолдорите по своя горчив път на два отделни отряда. Начело били Феанор и неговите последователи, ала далеч по-многоброен отряд идвал подир тях под властта на Финголфин; а Финголфин бил постъпил тъй неразумно само защото го призовавал синът му Фингон и защото не искал нито да се дели от своя народ, нито да го остави на прибързаните решения Феанорови. Не забравял той какви слова били изречени пред трона на Манве. Заедно с Финголфин и по същите причини потеглил Финарфин; но от всички тъкмо той най-силно се противил срещу похода. И сред многолюдния народ на Нолдорите във Валинор само един на десетима отказал да тръгне — някои от любов към Валарите (и най-вече към Ауле), други от обич към Тирион и безбройните прекрасни творения в него; но нито един отказ не бил породен от страх пред тежкия път.

Ала когато отекнала песента на тръби и Феанор потеглил през портите на Тирион, най-сетне пристигнал вестоносец от Манве с такива слова:

— Само със съвет се изправям против безумието Феанорово. Не тръгвайте! Лош е часът и пътят ви води към скръб, що не съзирате още. Не ще ви помогнат Валарите в този поход, ала не ще и попречат; знайте само едно: както свободно дойдохте, тъй и ще си отидете. Но ти, Феанор, сине на Финве, сам със своята клетва се превърна в изгнаник. С горчиви уроци ще узнаеш колко струват лъжите Мелкорови. Валар бил той, казваш. Тогаз си се клел напразно, понеже не ще надвиеш ни един от Валарите ни сега, ни додето съществува Арда, та дори и да те направи тройно по-могъщ Еру, чието име изрече.

Но Феанор се изсмял и проговорил не на пратеника, а на Нолдорите:

— Тъй! Значи храбрият ни народ трябвало да прокуди в изгнание само сина и внуците на своя крал, а подир туй да се завърне в ярема? Ала ако някои от вас решат да тръгнат с мен, аз ще им кажа: „Скръб ли ви предвещават? Та нали и в Аман я видяхме. Нали в Аман стигнахме от блаженство до горест. Нека сега да опитаме обратния път — през скръбта към радост, или поне към свобода.“

А после се обърнал към вестоносеца и извикал:

— Туй кажи на Манве Сулимо, Върховен владетел на Арда: ако не може Феанор да низвергне Моргот, поне не отлага битката и не скърби безплодно със скръстени ръце. А може пък Еру да е разпалил в мен огън по-жарък, отколкото подозираш. Ако не друго, то поне тъй жестока рана ще нанеса на Врага на Валарите, че всемогъщите сред Пръстена на Съдбата ще се изумят, щом узнаят за нея. Да, накрая дори и те ще ме последват. Сбогом!

Тъй величав и могъщ станал в онзи миг гласът на Феанор, че даже вестоносецът на Валарите се преклонил мълчаливо и поел обратно; а Нолдорите повече не се колебали. Продължили похода и начело по бреговете на Еленде крачели с бърза стъпка сродниците на Феанор; нито веднъж не обърнали взор към Тирион върху зелената Туна. Бавно и не тъй охотно идвал подир тях отрядът на Финголфин. В този отряд пръв бил Фингон; а последни идвали Финарфин, Финрод и мнозина от най-мъдрите и благородни Нолдори; често се оглеждали те да зърнат своя прекрасен град, додето лампата на Миндон Елдалиева изчезнала в нощта. От всички Изгнаници тъкмо те запазили най-жив спомена за блаженството, що били напуснали, а освен туй носели някои от прекрасните предмети, изработени в Тирион, макар и да бил само пречка този товар по дългия път.