Робер Мерл - Островът

— Много кръв ще се пролее — каза Пърсел.

Погледна Тетаити и добави спокойно:

— А пък аз смятам, че не бива да се пролива кръв.

Тетаити повдигна бавно тежките си клепачи, втренчи очи в Адамо и заяви тържествено, сякаш изричаше присъда:

— Тогава си приятел на лошия главатар.

— Не съм негов приятел — отвърна твърдо Пърсел. — Напуснах събранието на пеританите, за да покажа, че не го одобрявам. И дойдох да споделя земята си с тебе.

Тетаити кимна.

— Адамо — каза той, — ти си добър човек. Но не стига да си добър. Ти казваш: „Споделям с вас неправдата.“ Това обаче не премахва неправдата.

Чу се одобрителен шепот. Когато той стихна, Меани раздели ръце, сложи ги на коленете си и заяви:

— Думата на брат ми Тетаити е права. Но не е вярно, че Адамо е приятел на лошия главатар. Той се бори против него със смелост, със слово и с хитрост. Още отначало се бори против него. Не бива да отвръщаме глава от брат ми Адамо затова, че Адамо не иска да се пролива кръв. Когато става дума за кръв, Адамо има разбиранията на моа. Аз, Меани, главатарски син, откривам рамото си пред Адамо — добави той като стана.

Изправи се в целия си ръст, пое дълбоко дъх, премести тежестта на тялото си върху десния крак и застана неподвижен, отпуснал до бедрата своите закръглени мускулести ръце, навел глава на една страна, спокоен и величествен като статуя.

И продължи:

— Хора, не бива да съдим Адамо както бихме съдили друг перитани. Много перитани са идвали в големия остров Таити, но никой не е имал толкова руси коси, толкова сини очи и толкова румено лице като Адамо. Погледнете, хора, румените бузи на Адамо! — извика Меани като раздвижи изящно ръка и снага, сякаш прозрачната кожа на Пърсел беше сама по себе си поръчителство за почтеността му.

Доводът се стори на Пърсел смешно неуместен, но повлия на таитяните. Те погледнаха почтително румените бузи на Пърсел. Почтителността им се удвои, когато той се изчерви.

— И ето че този човек — продължи Меани, — чиито бузи приличат на зората, идва при нас и ни казва: „Ще споделя земята си с вас.“ И на мене, Меани, главатарски син, това предложение е приятно. Не е справедливо. Но е приятно.

После протегна широко и изящно ръка, с жеста на Оту, и каза като скандираше думите, сякаш пееше някаква поема:

— Адамо не донесе правда. Но донесе приятелство.

Ръката му се отпусна до тялото едновременно с прегъването на коляното и той седна, удължавайки това изискано движение.

— Добре го каза! — заяви разпалено Меоро, а Кори повтори:

— Добре го каза!

После стана, размаха дългите си ръце на горила, седна до Меоро и опря рамо о неговото.

Сега се изправи Тими. И Пърсел усети веднага някаква заплаха във въздуха. Но във външността на Тими нямаше нищо заплашително. Той беше най-дребен, най-слаб и положително, най-хубав от таитяните. Голобрадото му лице беше озарено от очи на антилопа, — продълговати, тесни, опънати към слепоочията и засенчени от дълги, гъсти ресници. Ирисът беше толкова голям, че заемаше почти целия процеп, като оставяше само в двата ъгъла малко местенце за синкавото бяло на окото. Това придаваше на погледа му тъжна кротост, на която човек можеше все пак твърде рядко да се възхити, защото Тими държеше обикновено клепачите си спуснати, като девица.

— Меани — започна той с плътен и мек глас — каза, и не каза, че Адамо е моа. А може би Адамо е наистина моа. Може и Уили да е моа. А може и Ропати. Може мнозина между пеританите да са моа…

Нахалството на този увод беше очевидно, а още по-очевидно беше старанието на Тими да не поглежда Адамо. „Този е враг“ — помисли Пърсел.

— Тримата перитани, които са тук — продължи Тими, без да поглежда ни един от тях, — идват и ни казват: „Към вас, таитяни, бе извършена неправда. Ние се обявяваме против тази неправда. И ще разделим земите си с вас.“ А ние, таитяните, казваме: „Тази подялба не е справедливост. Не я искаме.“ Тогава тримата перитани си отиват, получават земята си и я обработват. Ние оставаме без земя.

Тими вдигна десница, протегна я напред и разпери пръсти. Въздействието на този жест беше поразително. Човек би казал, че държи в ръцете си пръст, която се изсипва между пръстите.

— Така — подхвърли той все още с разперени пръсти — тримата перитани си имат земя, а пък ние нямаме нищо.

После отпусна ръка до тялото си и добави с хаплива насмешка:

— И въпреки това, тримата перитани се обявяват против неправдата.

Той замълча, погледна Кори и Меоро, сякаш държеше непременно да ги убеди, и продължи със същата насмешка в гласа: