Робер Мерл - Островът

Пърсел го погледна в очите.

— Приказваш ужасни неща, Мак Лауд.

Мак Лауд се позасмя и каза с глас, който трепереше от гняв:

— Много ми е жал за чувствата ви, Пърсел, но ако нямате да кажете нещо друго, можем да преминем към гласуване.

Пърсел се изправи.

— Ще преминем към гласуване — отвърна рязко той — и ще ти кажа как ще стане при това. Смъдж ще гласува за тебе, защото е на твоето мнение; Джонсън ти даде гласа си, защото го е страх от Смъдж; Хънт — защото не разбира. А Уайт, който навярно не е на твоето мнение, ще се въздържи от приятелство. Така че ще имаш четири гласа срещу три. На този остров няма вече събрание, Мак Лауд, а тирания: твоята тирания. Но аз не ще я търпя повече.

— Каква е тази песен? — запита Мак Лауд.

— Остави ме да говоря — отвърна Пърсел и стана. — Ти смяташ да извършиш лудост, а пък аз не желая да се присъединя към нея. Нямам думи да окачествя това, което ще извършиш. То е… то е… то е… непочтено! И за какво? За да имаш един акр повече! — добави той, повишил внезапно глас. — Няма да участвувам в гласуването, Мак Лауд, нито в сегашното, нито в следващите. От сега нататък не участвувам в събранието.

— И аз — каза Бейкър. — Отвратен съм от твоите хитрувания. И много ще ми е приятно да не ви виждам вече толкова отблизо, тебе и твоя пригласник.

— И аз също — обади се Джонс.

Потърси да добави нещо по-остро, но не намери и само се намръщи.

— Не ви задържам — каза флегматично Мак Лауд. — Свободни сте като птици. Щом говорим за чувства, спомням си, че сърцето ми никога не се е разтуптявало като видя Бейкър, а с време може да свикна и съвсем да не го виждам. Но позволете да ви кажа, Пърсел — продължи изведнъж той с неочаквана топлота, — че не знаете какво говорите. Защото един акр си е един акр. Може да не е за вас, комуто никога нищо не е липсвало. Но аз ще ви кажа, че ако майка ми имаше още един акр, щях да ям до насита, когато бях хлапе, и старата нямаше да се пребива от труд. Както и да е. Казвам го, макар че не интересува никого. Искате да си вървите, ще си вървите. Може да поплача малко на рамото на Смъдж като си отидете, но ще се опомня. Съгласен съм — продължи той. — Вървете си. Ще теглим жребие за дяловете и ще ви съобщим по Уайт къде са вашите. Може да имате доверие в Мак Лауд. Всичко ще стане както му е редът. Черните са си черни, белите са бели. И все едно тиранин ли или не, няма да ощетя нито с един пръст земя човек от моята кожа.

Пърсел тръгна към вратата, пребледнял и разстроен. Играта му беше напразна. Нямаше нито един коз. Единственото нещо, което можеше да стори, беше да напусне събранието. Но при все че това оттегляне го поуспокои, нищо не се постигаше с него.

— Довиждане, Пърсел — каза Мак Лауд, когато Пърсел стигна до вратата, последван от Джонс и Бейкър.

Пърсел го погледна, изненадан от тона му. Странно, в тоя миг в очите на Мак Лауд се съзираше съжаление. „Ще му бъде скучно — помисли Пърсел. — Той се забавляваше да насочва събранието против мене. Щом няма опозиция, няма и събрание — ясно. Счупих му играчката.“

— Довиждане — отговори Пърсел след минутно мълчание. — Ако искаш да подновиш събранието, знаеш условията ми.

— Зная ги и не ги желая — отвърна с величествено достойнство Мак Лауд.

Пърсел почти не усети приятното слънце, което стопли гърдите му. Беше побеснял, полудял от тревога. Бейкър вървеше от дясната му страна, а малкият Джонс — отдясно на Бейкър.

— Е-е, свърши се! — каза след малко Джонс.

Пърсел не отговори. Бейкър поклати глава, а малкият Джонс добави весело и възбудено:

— Какво ще правим сега? Ще образуваме ново събрание ли?

Бейкър го смуши с лакът в ръката.

— Точно така. Пърсел ще бъде водачът, ти — опозиция, а пък аз ще се въздържам.

— Аз говорех сериозно — подхвърли Джонс като смръщи вежди.

— Ами аз не говорех ли сериозно? — отвърна Бейкър.

Наближаваха колибата на Мезън и Джонс заяви намусено:

— Тръгвам по Улицата на пасатите. Прибирам се. Ще ви оставя.

— Остани с нас, Ропати — каза усмихнато Бейкър. — Ще минеш през Източния булевард. Остани де — добави той, като го улови за ръката. (А Джонс веднага изпъна мускулите й). — Остани. Нямаш представа колко се поучавам от приказките ти.

— Млъквай.

— Защо да „млъквам“?

— Млъквай, мръснико!

— Ех, че език! — извика обидено Бейкър. — Този остров е пълен с простаци. Ще го напусна.

— Виждаш ли тоя пестник? — запита Джонс, като го раздруса под носа му.

— Имам очи и виждам — отвърна смирено Бейкър.