Робер Мерл - Островът

— Сядай — каза Мак Лауд. — Жена ти ще почака.

— Обещах да й насека дърва — повтори Джонсън като продължаваше да търка брадата си и да се измъква полека-лека зад столчето. — Обещанието си е обещание. Аз не съм човек, който се отрича от обещанието си — добави той като се изправи, с жалко усилие да се държи важно.

В същото време, неусетно, без да обърне гръб към събранието, той се отдръпваше към вратата.

— Сядай, дявол да те вземе! — викна Мак Лауд. — Сядай, казвам ти! Решават се важни въпроси и всички трябва да са по местата си!

— Давам ти гласа си — отвърна Джонсън и продължи да се оттегля едва забележимо, като влачеше нозе по пода. — Обещанието си е обещание — добави той, като повиши смешно глас и сложи ръка върху дръжката на вратата. — Когато дадѐ обещание, старият Джонсън не се отмята.

— Разбирам къде те стяга — изсмя се Смъдж. — Страх те е да не те натупа твоята повлекана.

Джонсън пребледня, поизправи се и заяви с доста твърд глас:

— Никому не позволявам да приказва така за жена ми.

— Ще имам пред вид — каза Смъдж. — А сега се връщай, да не дойда да те довлека.

И стана. В същия миг Бейкър се наведе и го потупа леко с пръст над коляното.

— Остави го на мира — каза той, без да повиши глас, втренчил в Смъдж черните си искрящи очи. — Нали имате гласа му, стига ви.

Настъпи мълчание, което се удължи и стана почти непоносимо, толкова необикновено беше положението. Двамата станали мъже не мръдваха. Все още с ръка върху дръжката на вратата, Джонсън се бе превърнал в статуя от заплашителния поглед, отправен му преди миг от Смъдж. А самият Смъдж, пребледнял и разярен, се бе вкаменил под погледа на Бейкър.

— Сядай, Смъдж — наруши неочаквано мълчанието Мак Лауд с грубо добродушен глас, — а пък ти, Джонсън, върви да сечеш дърва на индианката си, няма да ти се сърдим за това.

Тази намеса спасяваше достойнството на помощника му, а в същото време отнемаше от Бейкър успеха на намесата му. Смъдж седна и сякаш се сви на стола си. Мишето му лице изглеждаше съвсем сплеснато и смалено от страха.

— Благодаря, Мак Лауд — каза Джонсън, втренчил в шотландеца сълзливите си зачервени очи.

И си отиде, смирен, прегърбен, влачейки нозе, без да погледне Бейкър.

— Говорехме за черните — обади се Джонс като сви вежди над малкото си носле.

Гордееше се с последното си изказване и искаше да го припомни.

— Мак Лауд — каза Пърсел, — таитяните ни последваха до тук от приятелство и за да вземат участие в приключението. Не можем да ги лишим от земя, невъзможно е.

— Те се криха в трюма по време на бурята! — извика Смъдж, възвърнал изведнъж цялата си злъч. — Никога няма да го забравя! Трябваше да се катерим сами из вантите! Капка смелост няма у тия мръсници! Шестимата не струват колкото едно пиле!

— Не виждам защо пък ти ще приказваш за смелост — подхвърли Бейкър.

— Като приказваме за смелост — обади се веднага Джонс, — сигурно няма да се къпеш между акули, както правят те. Нито аз.

Той опипа намръщено мишците на ръцете си и огледа всички. Добре насади Смъдж.

— Джонс е прав — продължи Пърсел. — Ние не се боим от буря, таитяните не се боят от акули. Смелостта е въпрос на навик. Освен това, въпросът не е да ги осъждаме, а да им дадем земя. Решили сте да им отнемете каквото им се пада, а сега им намирате какви ли не недостатъци. Страхливи били, мързеливи били… Та това е смешно. Истината е, че не искате да им признаете еднакви права.

Мак Лауд разпери бавно необикновено дългите си мършави ръце, стисна двата насрещни ъгли на масата и каза ожесточено:

— Плюя аз на техните права. Чувате ли, Пърсел, плюя на правата им. И рибата има право да живее докато я уловят, но това не ми пречи да я закача на въдицата си. Ако разделим земята заедно с черните, ще трябва да имаме петнадесет дяла: малко повечко от един акр всекиму. А пък аз казвам, че така не може. Трябват ми два акра, за да живея както трябва и да ям колкото ми се иска, и аз, и жена ми, и дечурлигата, ако ги имам. Трябва да се мисли за бъдещето. Няма да си играя на щедрост с хора, които не ми подаряват дори една риба.

— Не става дума за щедрост. Ти чисто и просто ги ограбваш!

— Така да е! — извика Мак Лауд като вдигна ръце и удари шумно масата. — Така да е. Разбрах. Ограбвам ги. После?

Последва мълчание, след това Пърсел каза със свито гърло:

— Това означава война! Не разбираш ли?

— После? — продължи Мак Лауд със същия ожесточен тон. — Не ме е страх от тях. Ние имаме пушки. Те нямат.