Робер Мерл - Островът

— Когато разпределяха жените, тия трима перитани пак се обявиха против решението. Приятно е да ги виждаме, че се обявяват против , защото така разбираме, че са наши приятели. Но от това обявяване против не излезе нищо. И след него за шестимата таитяни има три жени. А тримата перитани си имат всеки по една жена.

Тими седна. Пърсел се възхити от изкуството, с което бе оставил да се подразбере, че след като се обявяват против неправдата, тримата перитани се възползуват от нея…

Пърсел вдигна поглед и срещна втренчените в него погледи на Кори и Меоро. Бяха приятелски и го насърчаваха да отговори. След това погледна Тетаити. И той очакваше отговор. Що се отнася до Меани, вирнал нос, с уморен поглед, той разчекваше устата си от прозявка, за да покаже колко малко зачита приказките на Тими. „Възможно ли е — помисли Пърсел — речта на Тими да ми е донесла повече полза, отколкото вреда пред другите?“

— Тими — започна той като се изправи, — това, което каза, може да се предаде горе-долу така: всички перитани са лоши, и тримата перитани пред нас са лоши като другите. А на това отгоре и лицемери.

Пърсел замълча, сякаш искаше да даде на Тими време да се възмути от мисълта, която му приписваше. Но Тими не трепна. Седеше с кръстосани нозе на земята отдясно на Тетаити и гледаше коленете си.

— Ако мислиш така, Тими — заговори отново Пърсел, — мисълта ти не е права. При подялбата на жените справедливостта изискваше да се каже: „Всяка жена да си избере тане.“ Но в такъв случай, ти знаеш, че Ивоа щеше да избере мене, а пък Авапуи — Уили. Амурея щеше да избере Ропати. Така че, както виждаш, в случая с жените нищо нямаше да се измени.

Помълча и каза отривисто:

— Ние не сме се възползували от неправдата.

Кори и Меоро поклатиха одобрително глави, Меани се усмихна. А Тетаити се обърна едва-едва към Тими и каза твърдо, пренебрежително, но без да повиши глас:

— Думата на Адамо е права. Жените, които спомена, непременно щяха да изберат тия трима перитани. По тоя въпрос няма защо да им се сърдим.

Помълча и продължи:

— Трябва да внимаваме да се отнасяме справедливо към Адамо. Възможно е някой ден аз, Тетаити, да сметна Адамо за враг поради причината, която вече казах и след миг ще повторя. Но не бива да се забравя: Адамо говори нашия език. Адамо ни обича. Адамо е учтив като сянката. Адамо — продължи той във внезапен поетичен изблик — е по-кротък от зората, която носи в бузите си. Освен това, не желае неправда.

Замълча отново. Лицето му постепенно се затвори, преди той да продължи:

— И все пак, Адамо не иска да действува, за да предотврати неправдата. С това, както казах, е приятел на лошия главатар. А приятелят на лошия главатар не може да бъде наш приятел.

Пърсел преглътна слюнката си и каза беззвучно:

— Готов съм да действувам, ако има друг начин на действие извън описания от Меоро.

Тетаити отговори, отвърнал поглед:

— Прецени сам: няма друга възможност.

— Такова ли е мнението на всички? — запита след малко Пърсел.

— Който не мисли така, да каже подкани ги Тетаити.

Погледът на Пърсел обходи бавно лицата на таитяните. Никой не отвори уста. Меани беше неподвижен, стиснал дясната си ръка в лявата, втренчил поглед в земята, с решително изражение. И той беше съгласен с Тетаити.

— Моля Еатуа да няма война — промълви Пърсел.

Настъпи мълчание. После Тетаити каза замислено:

— Ако има война, ще трябва да избереш на коя страна да бъдеш.

Пърсел стана.

— Няма да взема оръжие — отвърна глухо той. — Нито против лошия главатар. Нито против вас.

Тежките клепачи на Тетаити се спуснаха над очите. Той взе секирата, която бе оставил до нозете си, стана, обърна гръб на Пърсел и се залови отново да сече пънове.

Когато обиколи за пръв път с лодка острова, Мезън забеляза в източния край едно заливче. То беше затворено откъм сушата със стръмния полукръг на канарата, а откъм океана беше защитено с пояс от подводни скали. В дъното на това заливче имаше плаж с черен пясък, недостъпен както за кораб, така и откъм вътрешността на острова; до него можеше да се достигне само по въже, завързано за коренището на някоя смокиня и спуснато до базалтовата стена. Англичаните нарекоха това заливче Въжен бряг, защото можеха да отидат там само по въже.

Това именно заливче малцинството избра за себе си, когато всяка група започна да ходи по отделно на риболов. Мнозинството и таитяните го отстъпиха по мълчаливо съгласие. Слизането, и особено изкачването, беше трудно, но в заливчето имаше много риба и тъй като беше обърнато към изток, го огряваха още първите слънчеви лъчи, а канарата го пазеше от северозападния вятър. Бейкър и Джонс ловяха риба в спокойните води до брега, но Пърсел предпочиташе да отива към един нос, шибан от страхотен прибой. След като в първия ден щеше без малко да бъде отнесен от една огромна вълна и можа да се спаси само защото при отдръпването си тя го захвърли безмилостно върху една скала, която го отделяше от океана, той вземаше сега предпазни мерки — завързваше около кръста си едно въже, а другия му край закрепваше за някоя скала зад себе си.