Робер Мерл - Островът

Невероятно: Мак Лауд да му заеме сечивата си! Пърсел онемя от неочакваното предложение. Обърна се към събеседника си. Вдигнал вежди и полуотворил уста, Мак Лауд гледаше кръгозора. Изглеждаше сам изненадан от предложението си.

— Снощи дойдоха при мене черните — започна без преход той. — И шестимата. Заедно с Омаата.

— С Омаата ли?

— Тя служеше за преводчик.

— О-о! — възкликна Пърсел.

И замълча. Само едно „О-о!“ и мълчание.

Мак Лауд продължи:

— Сещате се какво са дошли да ми кажат.

Пърсел не отговори. Мак Лауд заговори пак.

— Разбира се, отговорих „не“. Тогава те ми предадоха това вързопче и си отидоха.

Мак Лауд извади от джоба си вързопчето и го подаде на Пърсел. Сноп пръчки, вързани с лианово лико.

— Знаете ли какво значи това?

— Досещам се донякъде — отвърна Пърсел и започна да брои пръчките.

— Не се изморявайте. Двадесет и осем са.

Пърсел ги върза отново и ги върна на Мак Лауд.

— Според мене това значи, че ти дават един месец срок да си промениш мнението.

— Един месец ли?

— Двадесет и осем нощи.

— Разбирам — каза Мак Лауд.

След малко добави:

— Ами ако не си променя мнението?

— Ще дойдат нощем и ще забият копие във вратата ти.

— После?

— Това ще значи, че ти дават още един месец срок.

— А след този месец?

— Ще те убият.

Мак Лауд подсвирна и пъхна ръце в джобовете. Лицето му остана невъзмутимо, но когато заговори отново, гласът му беше леко променен.

— Как ще постъпят?

Последва мълчание. После Пърсел сви рамене и каза:

— Не си въобразявай, че ще дойдат да те поканят на двубой. Това не е в обичаите им. За таитяните войната е засада.

— И двете страни могат да играят тая игра — забеляза Мак Лауд.

Пърсел стана.

Пристъпи две крачки в пещерата, вятърът престана и той усети веднага на гърдите си слънчевата топлина. Трябва да е била тук още отначало, но не бе я усетил поради хладния вятър.

— Да играят ли! — каза той след малко. — Ако играта засягаше само твоя живот!

— Нали само мене са нарочили? — отвърна нахално Мак Лауд.

И тъй като Пърсел мълчеше, добави:

— Клане ли ще има? Това ли замислят според вас?

— Не замислят — каза Пърсел. — Те не са като белите. Не замислят каквото ще правят и не го обсъждат общо. Предават се на чувствата си. В един прекрасен ден ще започнат да действуват. В пълно съгласие, без да са се наговаряли.

— Чувства ли? — запита презрително Мак Лауд. — Какви чувства?

— Злоба, омраза…

— Към мене ли?

— Към тебе, към Смъдж, към всички перитани.

— И към вас ли?

— И към мене.

— Защо и към вас?

— Защото не разбират държането ми към вас.

— Не ги осъждам за това — каза Мак Лауд.

И той се изсмя със съскащ смях, който прозвуча фалшиво. Пърсел продължи:

— Смятат, че трябва да се присъединя към тях, за да ви сломим.

Настъпи мълчание. После Мак Лауд каза:

— Тъкмо това бих сторил и аз на ваше място. Същото щеше да направи и Бейкър, ако не ви беше другар. Ще ми отговорите: „Такава ми е вярата.“ Аз съм се търкалял двадесет години из всички краища на света и никога не съм видял вярата да е променила нещо у човека. Лош ли е, лош си остава, и с и без Исус Христос… Защо? Ей-сега ще ви кажа. На думи — продължи той и скръсти ръце като мъртвец — всеки е за вярата. Но дойде ли работата до дела: никого няма. Следователно един на десет хиляди зачита истински вярата. И тоя един сте именно вие, Пърсел. Имах късмет да попадна тъкмо на вас! Признавам, че ценя това! — добави той с такъв тон, че Пърсел не можа да разбере подигравателен ли е, или почтителен. — Ако не бяхте вие, в лагера на черните щеше да има сега три пушки.

Мак Лауд премигваше, сякаш слънцето му пречеше, но през процепа между клепачите си хвърляше косо остър поглед към Пърсел, който го зърна и усети като удар. Мак Лауд не беше така уверен в неутралитета му, както заявяваше. Дошъл бе да опита почвата. „В такъв случай — помисли Пърсел — обаянието, приятелският тон, похвалите за дърводелството ми, поклонът пред религиозността ми: комедия ли е всичко това? Изглеждаше искрен. Бих се заклел, че е искрен.“ Пърсел преглътна. Винаги проявяваше прекалено голямо доверие към хората. И този път се бе измамил.

Каза с глас, в който прозвуча раздразнение:

— Няма да вдигна ръка против вас, ако това именно те тревожи. А какво ще правят Джонс и Бейкър — не съм ги питал.

— Не ме тревожи това — каза провлечено Мак Лауд, — но ви казвам какво мисля, Пърсел, а то е, че ще ми бъде противно да видя бели да се съюзяват с черни против хора от своята раса.