Робер Мерл - Островът

— Имахте гост забеляза Бейкър.

— Ще ви разкажа.

Когато се изкачиха на платото, Джонс предложи да занесе част от улова на „пазара“. Пърсел се съгласи с усмивка. Знаеше, че Джонс обича да удря с все сила камбаната на „Блосом“, да чака пристигането на ваинетата и да слуша похвалите им за улова.

Бейкър тръгна с Пърсел по Източния булевард. И двамата мълчаха. Започнали бяха да се боят от дръвчетата в окрайнините на гората и не смееха да говорят високо, когато са вън от къщи.

В колибата на Пърсел нямаше никого. И тя стоеше отворена, като тази на таитяните, и Пърсел забеляза с огорчение, че някой му е „взел на заем“ креслото. Неприятна беше тази черта на таитяните да заемат от съседа си всичко, което им се харесва. Може би ще му го върнат след седмица или месец. Ще трябва да чака. Да разпитва къде е мебелът би значило да прояви невъзпитаност, а да си го поиска би било, разбира се, връх на простащината.

Пърсел покани Бейкър да седне на едно трикрако столче, седна сам до подвижната стена и провеси нозе в градината. След малко подхвана:

— Мак Лауд искаше да знае какво ще правим. Страхуваше се да не би нашите „три пушки“ да се присъединят към лагера на таитяните. Вероятно не знае, че аз нямам пушка.

— Тогава?

— Ти знаеш моето мнение. Но не казах нищо нито за тебе, нито за Джонс.

Облегнал лакти о коленете си, Бейкър гледаше право пред себе си. Тъмните кръгове около очите и потрепването на долната устна придаваха на правилното му мургаво лице преуморено изражение. В същност той не работеше повече от другите. Пърсел го знаеше все такъв: неспокоен, напрегнат, нетърпелив.

— Не съм на вашето мнение — заяви след малко Бейкър. — Какво трябва да се направи, ако ви е загнил кракът? Отрязва се, преди гниенето да обхване цялото ви тяло. Мак Лауд е изгнил, не можете да кажете, че не е така; от него ще загние целият остров, а какво правите вие, за да предотвратите това?

Последва мълчание, после Пърсел отвърна:

— Не ти преча да отидеш в лагера на таитяните.

Бейкър вдигна рамене.

— Добре знаете, че няма да отида там без вас.

Тези думи трогнаха Пърсел. Той наведе очи и каза безучастно:

— Можеш да отидеш. Няма да се разсърдим за това.

Бейкър поклати глава.

— То се знае. Изобщо не смятам, че бих могъл да ви се разсърдя. Но с черните… Преди всичко, не разбирам нищо от езика им, няма да се чувствувам свободно между тях… Макар че и това не е най-важното — добави колебливо той.

Извърна глава и каза стеснително:

— А по-скоро мъката, че няма да сме вече заедно… Не сме се делили още от „Блосом“.

Вдигна изведнъж глава, изчерви се и каза със сдържан гняв:

— Ей-богу, лейтенанте, трябваше да ме оставите да свърша тая работа вечерта, когато разпределяхме жените!

Пърсел мълчеше. Все същата разправия, същото недоволство…

— Ами Джонс? — запита след малко той.

— Джонс ще стори това, което направя аз — отвърна Бейкър.

В същия миг усетиха внезапно течение и вратата зад тях се блъсна. Пърсел се обърна. Беше Итя. Неподвижна пред затворената врата, с венец от ибискус в косите и с огърлицата от панданус, провиснала шишарките си над голата й гръд, тя гледаше разочаровано гърба на Бейкър. Знаеше, че Ивоа е у Авапуи и не бе очаквала да намери Пърсел с друг човек.

— Какво искаш? — запита сухо той.

Но веднага се разкая за тоя тон и се усмихна. Итя също се усмихна. Крайчетата на устните й се извиха нагоре, искрящите очи се изтеглиха към слепоочията, кръглото личице засия.

— Адамо — каза ясно и весело тя, — Меани ще те чака у Омаата.

— Кога?

— Малко подир пладне.

— Защо у Омаата? Защо не у мене?

— Не каза.

— Ще отида — отвърна Пърсел.

После й обърна гръб. Но тя не си тръгна. Заковала се бе пред вратата, облегнала хълбок до рамката, а пръстите на дясната й ръка си играеха с шишарките на огърлицата.

— Няма ли да си върви Уили? — запита най-после тя.

Пърсел се засмя.

— Не, няма да си върви.

— Защо? Няма ли да яде?

— Когато си тръгне, и аз ще изляза с него. Върви си, Итя.

И тъй като тя наведе глава с изражението на дете, което ще се разплаче, добави меко на английски:

— Go away. 28 28 Go away — върви си.

Това беше любезност. Итя се чувствуваше много поласкана, когато Адамо й заговореше на перитани.

— I go 29 29 I go — отивам. — каза важно тя.

И добави:

— Виждаш ли, Адамо, сложих си огърлицата от панданус. Турям я всякога, когато идвам при тебе.

— Защо?

— Какво! — разсмя се изведнъж тя и сложи пръсти пред устата, за да скрие смеха си. — Не знаеш ли, човече? Не знаеш ли?