Робер Мерл - Островът

Пърсел беше от два часа на риболов, щастлив, че поне веднъж няма с кого да разговаря. Островът беше малък, селцето също. Живееха едни до други. А след последните събития къщата му се пълнеше с ваинета, които идваха за новини или пък сами донасяха и верни, и неверни.

Пърсел издърпа въдицата, после я пусна отново. В селото беше страшно задушно. Струваше му се, че островът е станал още по-малък поради напрежението, което владееше там. Когато слизаше до залива Блосом, той се сепваше, щом усетеше, че гледа с копнеж лодките на „Блосом“, наредени и завързани под една пещера на завет от слънцето. Същото чувство изпитваше навярно и Ивоа, защото предния ден го бе запитала на какво разстояние е най-близката суша. Не, невъзможно беше да измине петстотин морски мили в лодка, с жена, която очакваше освобождението си. Ако беше сам, може би щеше да се опита. „Островът е затвор — помисли Пърсел във внезапен пристъп на обезсърчение. — Спасихме се от бесило, но не и от доживотен затвор.“

Пак остави да му измъкнат стръвта. Много мечтаеше. Трябваше да тури нова стръв, отстъпи малко назад и за да се заслони от вятъра, седна зад една скала. На мястото, дето бе хвърлил преди малко глава от риба, сега се въртяха няколко водни бълхи. Всички бяха с корави и алчни крачета под възжълтеникави яйцевидни телца. Битката беше ужасна. Гъмжаха с непрекъснато бръмчене, скачаха едни върху други, биеха се и се убиваха в разпрата за този пир. Явно беше, че жестокостта им е излишна. Рибята глава беше голяма, достатъчна за всички, няколко часа щяха да им трябват за разчистването на тази плячка. Пърсел ги погледа известно време, изпълнен с отвращение, без да смее дори да ги изрита с крак. Какви противни насекоми! Само уста и черупка. Нищо уязвимо, нищо човешко. Безгранична суровост. Алчност, която не разбираше дори интереса си.

Пърсел усети ръка на рамото си. Обърна се. Беше Мак Лауд.

— Повиках ви — извика шотландецът, сякаш да се извини, и отдръпна ръка. — Но при този вятър…

Пърсел беше така изненадан да види Мак Лауд в своето кътче, щото не намери какво да отговори.

— Имам да говоря с вас — каза Мак Лауд.

— Добре — отвърна Пърсел. — Да не стоим тук. Може да те отнесе някоя вълна.

Подскачайки от камък на камък, той стигна малката пещера в канарата, до която бе завързал въжето си. Мак Лауд го последва и след като Пърсел седна пред входа на пещерата, сам седна на един метър от него, втренчил поглед в морето.

— Сърдим ли се след като напуснахте събранието? — запита най-после той като погледна въпросително Пърсел.

— Не се сърдя никому — отвърна Пърсел.

— Отидох у вас — започна веднага Мак Лауд. — Жена ви ми каза, че сте на Въжения бряг. Не е лошо кътчето ви — каза неуверено той, като огледа целия залив. — Поне за хора, които обичат да се катерят по въже. Но не и за мене. Вършил съм тридесет години тая работа и чудо е, че не си строших костите.

Спокоен, съвсем като у дома си, обърнал към Пърсел профила си на оскубан орел, той бе облегнал гръб о една обла скала и прострял нехайно напред паяковите си нозе. Панталонът на бели и червени ивици беше закърпен на коленете с големи квадрати от корабно платно и съперничеше по мръсотия с бялата фланела, залепнала о ребрата му.

— Видях новата ви подвижна стена — започна пак Мак Лауд. — Като отидох у вас, позволих си да поогледам.

И добави след като поразмисли:

— Не е лошо, Пърсел, като за любител. Забелязах, още когато строяхте къщата си. Само на вас и на мене ни хрумна да я построим с дълбеи. Изобщо, само тя, заедно с моята, не пропуща вода. Не се искаше много ум — продължи оживено той — да наредиш дъските една до друга, както направиха всички, без да покрият цепнатините помежду им. И следователно: запълвай ги колкото си щеш, все ще има течение. Да, както казах, само дълбеите вършат работа. Без да ви лаская, Пърсел, разбирате от дърводелство.

Тъй като Пърсел мълчеше, той го погледна бегло отстрана и продължи:

— А пък за подвижната стена ще ви кажа. Чувствува се човекът с принципи. Дори повече, отколкото трябва. Както казах, добрият любител работи не по-зле от занаятчията. С тази разлика, че работи по-бавно и се придържа прекалено в правилата. Ще ви кажа, Пърсел — подзе доверително той, като се наведе към него, сякаш щеше да изкаже с една дума тайната на занаята, — изкуството е да нарушиш някое от проклетите правила и пак да стане така, като че не си го нарушил.

— Благодаря за съвета — забеляза Пърсел.

— На ваше разположение. Ако имате нужда от някое сечиво, кажете. Има сечива от „Блосом“, имам и свои. Тях не давам никому. Но за вас ще направя изключение, защото сте, както се казва, от занаята.