Робер Мерл - Денят не съмва за нас

Оглеждам още един път лазарета, който ми предстои да напусна. Льогийу подрежда. Морван спи в съседното помещение. Всичко е наред. Най-обикновено всекидневие.

Льогийу вече е подредил безупречно. Сега стои облегнат на операционната маса. Зелените му очи гледат замечтано над широките скули и аз се питам дали не го обхващат пак метафизичните опасения, дали няма отново да ме отрупа с въпроси за безсмъртието на душата. Но този път подхваща нещо съвсем различно.

— Докторе, какво мислите за възпиращите сили?

— Аз съм за тях, уви!

— Защо уви?

— Защото най-разумното разрешение би било разоръжаването. Но Франция не може да остане невъоръжена в един въоръжен до зъби свят. За да започне разоръжаването, трябва САЩ и СССР да поемат инициативата.

— Значи вие смятате, че възпирането е необходимост.

— Необходимост и залог.

— Какъв залог?

— Залог, че съществуваме и ще продължим да съществуваме.

— А ако се провалим?

— Тогава вече дори няма да ни има на земята, за да видим какво е станало.

— Е, докторе, не гледате много весело на живота.

— Грешите! Напротив, аз съм весел човек! В края на краищата земята е прекрасна, макар че прекарваме кратко време на нея. Знаете ли за какво си мисля често? Когато излезем на чист въздух, жетвата ще е вече привършила и ще почувствам истинско щастие, когато видя огромните купи слама, подредени равномерно в краищата на нивите.

— Знам ги — казва развълнуван Льогийу. — Майка ми им вика „суджуците на дядо господ“. Аз пък си мисля често за едно малко поточе, където ловях раци като малък.

Пожелаваме си лека нощ и преди да се върна в стаята си, минавам през каюткомпанията. Исках още един път да я видя, защото мислено вече се бях сбогувал с нея. За мое учудване Вилхелм е още там.

— Още ли не спите, Вилхелм?

— Ех, докторе, не мога да заспя, когато усетя дъха на яслата…

— И аз съм така… Но ще се опитам все пак. Вилхелм, мога ли да ви помоля нещо: ще ме събудите ли, когато изплуваме?

— Непременно.

Изтегнат на койката, гледам с широко отворени очи в тъмнината и си мисля за завръщането и естествено за жени. Заклевам се, че ще прегърна първото момиче, което срещна на улицата! Заклевам се, но няма да го направя. През цялото време човек не прави нещата, които е обещал да направи. И, обратното, върши, каквото се е зарекъл да не върши. Например да мисли за Софи. Трябваше да внимавам. Мисълта така лесно се плъзва от общото към единичното. А как да не мисля за нея, като самата забрана извиква в съзнанието ми нейния образ! Така изминават доста мъчителни петнайсет минути! Мъжете от подводницата се връщат не само към чистия въздух, а и към нещо също толкова важно, колкото кислорода: любимата жена. А аз не! Бесен съм срещу Софи, бесен съм и срещу себе си, задето не преставам да мисля за нея. Моят клапан за разочарования явно не действа добре.

Успявам накрая да заключа здраво спомените си. Дори почти си вярвам, че съм излязъл победител от изпитанието. И дори успявам да поспя два часа. Така поне показва часовникът ми, когато Вилхелм идва да ме събуди.

— Готово, докторе. Вече сме на повърхността! Помощник-капитанът ви чака на мостика. Не трябва да изпускате това!

— Как да се облека?

— Май е много топло. Морето е спокойно. Почти не се клатим.

— Благодаря, Вилхелм!

Стъпвам с крак на пода и усещам клатенето. Значи няма нужда да си слагам мушамата, както в началото на пътуването, когато мостикът оправда името си „баня“. Навреме си припомням морската поговорка, че в морето е „винаги хладно“, и навличам пуловер върху фланелката. Тръгвам нагоре по стъпалата и си спомням с умиление колко ме затрудняваше навремето това упражнение при първия ми рейс на малката подводница.

На мостика са четирима. Не, пет с помощник-капитана, когото веднага питам:

— Къде да се пъхна, за да не преча?

— Ето в това ъгълче.

Нощ е, разбира се, АРПЛ се завръщат в базата обикновено нощем. По това си приличаме с крадците.

Но тази нощ е светла, с пълна и много ярка луна, приличаща на фенер и закачена толкова високо в небето, че на мен, свикналия да навеждам глава под ниските тавани в продължение на два месеца, ми се завива свят.

Но скоро забелязвам, че не е просто окачена там горе — високо, високо, — а се движи, плува между облаците, осветява ги отзад и бавно и тържествено се показва през разнищените им краища. Блесналото под нея море е спокойно, но не като огледало. Браздят го леки вълни, които подводницата с потопен нос леко и дружелюбно отстранява, за да стигне бетонното си гнездо. Навлизаме в тесния вход на залива и сърцето ми се разтупква от вида на толкова близката земя със стръмните й брегове и дърветата по тях: почти ги бях забравил.