Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Ами тогава трябва да я хвърлите, щом свърши конецът, така ли?

— Разбира се.

— Не е много икономично — здравомислещо заявява той.

— Да, но има и големи предимства: иглата е готова и я вадя стерилна от опаковката… Няма ухо. Много по-тънка е, прави съвсем малки дупчици в тъканта…

Докато работя, нареждам тези кратки изречения едно след друго със спокоен, дори весел глас.

— Ето — казвам след малко, — заших сухожилието. Това беше най-трудното. Остава ни да зашием раната и готово.

За пръв път пекът се разтревожва:

— Ръката ми ще се възстанови ли? Както си беше. Нали разбирате, за моята работа ръцете…

— Не се притеснявайте! Ще се възстановите напълно, но ще трябва време. Най-малко три седмици. И най-неприятното за вас е, че ще трябва да я закрепим неподвижно.

Превързвам го и тръгвам да търся помощник-капитана, което ще рече, че прекосявам подводницата по цялата й дължина, разпитвам момчетата дали не са го виждали и получавам неизменния отговор: „Ей сега мина.“

Накрая го откривам в командния пункт на машинния отсек и с две думи — той схваща много бързо и очаква стегнати обяснения — му съобщавам за случилото се.

— И естествено с превързана ръка не може да меси хляб! — каза той. — Ясно ли ви е положението, док? Французин без хляб! Ще стане революция. Слава богу, че скоро се връщаме! Елате да видим как стоят нещата в кухнята, док.

Но в кухнята няма никой. Тетатюи и Жегу са отишли да си легнат след уморителната работа през деня. Филмът в бюфета току-що е свършил. Четката никакъв го няма. Само Льорузик наглежда младите моряци, които подреждат столовете.

— Нали си спомняте, че Льорузик доброволно помагаше на пека при месенето? — припомням аз на Пикар.

— Вярно! — извиква той. — Дори сега го видях.

Има си хас да не го види? Той е навсякъде и вижда всичко. И хваща Льорузик, който въпреки услужливостта си не е особено очарован.

— С хляба мога криво-ляво да се оправя. Но разните му кифли, курабии, торти — с тях никакъв ме няма. И кой ще върши моята работа през деня? Не мога да работя денем и нощем.

— Пекът ще ви замества в бюфета.

— С една ръка?

— Ще ръководи младите моряци.

Льорузик се намръщва.

— Е, щом трябва. Но пекът не е от най-търпеливите.

С други думи, Льорузик се страхува за своите морячета, които самият той при случай здравата ругае. Сигурно мисли, че има ругаене и ругаене. И че само неговото е педагогическо.

— Ще говоря с капитана — казва Пикар. — Той ще предупреди пека да бъде внимателен с младите моряци, а вие ще се занимавате само с хляба. Пасти естествено няма да ядем. Като Мария-Антоанета.

— Извинете, капитан Пикар — обажда се Льорузик, — не Мария-Антоанета, а народът не е ял пасти. И хляб също.

— Напълно сте прав, Льорузик — засмива се отривисто помощник-капитанът и го тупва приятелски по гърба.

И така решихме проблема с добро настроение и със скъпи на сърцето исторически примери. Разминахме се на косъм с едно миниатюрно Ватерлоо. Ще ядем хляб до края на рейса!

Два-три дни преди пристигането ни в Брест съм пак на чай с пашата в каюткомпанията.

— Според вас успешен ли беше този рейс, капитане?

— Досега да — отговаря ми той без ни най-малка усмивка. — Но окончателен отговор мога да ви дам едва когато сме на кея в Ил Лонг.

Суеверен като всички моряци, при тези думи той протяга ръка и чуква скришом по дървената библиотека. Отпъждайки по този начин някаква случайност или злополука, която моят непредпазлив въпрос би могъл да призове или — кой знае — дори да предизвика, той се усмихва под мустак и сините му очи ме поглеждат приятелски и дори малко лукаво.

— Имате ли други въпроси, док?

— Имам още много въпроси, капитане, но ако желаете, мога да ги преглътна.

— И ще се задавите. По-добре питайте, док!

— Какво означава успешен рейс?

— Успешен рейс е този, при който не се случва нищо и в края на отчета си мога да напиша: „По мое мнение не бях засечен!“

— И все пак на подводницата се случиха разни неща през тези девет седмици.

— Вярно е. Имаше някои повреди, които поправихме — усмихва се капитанът. — Вие също ремонтирахте Бруар, Роклор, Лангоне и други…

— Благодаря ви, капитане.

Тишина. Той пие благоговейно чая си на малки глътки.

— Както ви е известно, трябва да извличаме поука от произшествията. Впрочем вие вече го направихте.

Гледам го недоумяващо.

— Какво съм направил, капитане? Нищо не съм направил!

— Скромничите, докторе. Сигурен съм, че имате някои предложения. Дори бих се учудил, ако човек с такъв енергичен и практичен ум не ми представи кратки писмени бележки.