Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Ами мислете. Какво ви пречи? Енциклопедията ли? Тя по-добър лекар ли ви се струва от мен? На колко сте години, Лонжрон?

— На трийсет и една.

— И мислите, че човек става импотентен на трийсет и една година просто така, от днес за утре?

— Е, добре де, как човек става импотентен?

— Има физически данни: диабет, болести на кръвоносната система, алкохолизъм, наркомания. Да имате нещо такова?

— Като че ли не.

— Има и психически причини, които водят до временна импотентност. Например дълбоко любовно разочарование.

— А не, няма такова нещо! Нито веднъж не съм оставал без фамилиграма! — пали се Лонжрон. — Нито веднъж!

— Чудесно, Лонжрон! Можете да спите съвсем спокойно. Не сте импотентен. Ще видите, че всичко ще е наред, когато се приберете у дома.

— Ами ако имам диабет, докторе?

Засмивам се:

— Вие наистина сте се уплашили, а и въображението ви работи. Слушайте, Лонжрон, ако бяхте болен от диабет, щяха да го открият на сушата преди рейса.

— Да, но болестта би могла да се развие от последния преглед. Това беше преди шест месеца.

— Добре. Ще помоля Льогийу да ви направи кръвна картина и изследване на урината, за да се успокоите.

— Благодаря, докторе.

Доволен е. Шаманът ще му вземе малко кръв и малко урина. Той е успокоен още преди да са се получили отрицателните резултати. Ще му дам и най-обикновено лекарство за подсилване: това е друга магия. А най-вече настойчиво, властно ще му повтарям, че му няма нищо, абсолютно нищо.

— Докторе — казва той.

— Да, Лонжрон.

— Извинявайте, но искам това да си остане между нас.

— Разбира се, нали знаете, че има лекарска тайна. Никой извън лазарета няма да узнае.

— И Льогийу, нали?

— Лекарската тайна важи и за него.

Когато след обяда оставам сам с Льогийу, му споменавам бегло за тревогите на Лонжрон, защото не искам с него да се правя на тайнствен. Той ме слуша, без да си позволява някаква забележка, и когато стигам до твърдението на медицинската енциклопедия, че онанизмът е „перверзно сексуално поведение“, зяпва. И ми дава много добър съвет.

— Струва ми се, докторе, че няма да е зле да изнесете една лекция по тези въпроси в бюфета. По всяка вероятност Лонжрон не е единствен случай.

Намръщвам се:

— Така изведнъж да говоря за импотентността? Няма ли да е малко неделикатно? И то само няколко дена преди пристигането?

— Да, разбира се. Но можете да обявите, че ще говорите за венерическите болести и в такъв по-общ план ще се спрете на секса и внушенията за импотентност.

Още на другия ден с разрешение на пашата изнасям лекцията си, която минава при голям успех. Момчетата, които присъствуваха, после разказваха — надявам се точно — какво съм говорил на онези, които дежуряха.

Вече живеех с надеждата, че това ще е последният ми случай, като махнем, разбира се, хремите и леките наранявания. Когато същата вечер към девет и половина ме повикаха спешно по телефона в лазарета. Там заварих пека да придържа с лявата окървавената си дясна ръка. Прегледах раната. Нараняването бе сериозно! Порязал си бе дълбоко основата на палеца, прекъсвайки частично разгъвателното сухожилие между палеца и показалеца.

— И как я свършихте тая?

— Оправях си койката. Тези проклети плоски пружинки режат като бръснач.

— Какви плоски пружинки?

— Аз ви обърнах внимание навремето, докторе — обажда се Льогийу.

— Да, спомням си. И Жакие ми каза. Дори в началото на рейса ме помоли да не оправям сам койката си. А ето че вие хубаво се наредихте!

— Ще ме зашиете ли, докторе? — пита пекът с треперещ глас.

— Дори двойно: един път отдолу и един път отгоре. Но не се страхувайте: ще ви направим местна упойка.

— Дълго ли ще е?

— Около половин час. Най-много време ми трябва за зашиването на сухожилието. Деликатна работа, защото точно това сухожилие не е от най-дебелите, само два милиметра в разрез. Трябва да се правят съвсем малки дупчици със съвсем тънки игли. Но най-напред ще ви изпънем ръката.

Докато го шия — и вместо половин час отиват над четирийсет и пет минути, — не преставам да говоря на пека и да му описвам какво правя: така съзнанието му ще бъде заето с моите обяснения и няма да помисли да обели очи.

— Тук всичко е малко — говоря му аз — и сухожилието, и игличката, и кончето.

— Щом е толкова малка иглата, как успявате да я вденете, докторе?

Значи е наред, щом говори, и то с напълно нормален глас.

— Не я вдявам, тя е предварително готова с вдянат конец.