Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— О, капитане — засмивам се аз, — вие ме вземате за доносник! Това така или иначе ще бъдат съвсем скромни предложения.

— Това не означава безсмислени. Хайде, док, слушам ви.

— Добре тогава! Първо: необходимо е да се заменят режещите пластинки на пружините. Второ: има помощник-готвач, а няма помощник-пек. Според мен, освен че пекът работи нощем, работата му е много и е сам. Ако се случи с него злополука, подводницата остава без хляб. Трето: извинете ме, капитане, но няма да формулирам в писмена форма третата си забележка, защото ще си навлека омразата на всички подводничари.

— Кажете я устно.

— Не, не, капитане, дори и вие няма да останете доволен, ако чуете такова нещо.

— Док, предупреждавам ви, че ако продължите да упорствате, ще напиша в характеристиката ви: „Не се доверява на своя капитан.“

Той се засмива, смея се и аз. Впрочем, ако не исках да говоря за моето трето предложение, нямаше защо да го споменавам: така попаднах в собствената си клопка.

— Добре, капитане. Става дума за фамилиграмите.

— Е?

— Неудобно ми е аз да критикувам тази практика, тъй като за девет седмици получих само една фамилиграма, а и защото тази сама по себе си хуманна традиция прави чест на флота. Но според мен тя е източник колкото на добро, толкова и на зло. Може би повече зло.

— Ще се учудите сигурно — отговаря капитанът сериозно, — но така мисли и помощник-капитанът. Аз не съм на същото мнение, но разбирам съображенията ви…

Той не довършва и след малко аз го допълвам:

— Вие смятате, че не е възможно да се обърнете към по-висша инстанция с молба да се отмени нещо, което вече е въведено?

— Да, има такова нещо.

И неочаквано ме пита:

— Кажете ми с една дума какво е вашето лично впечатление от рейса?

— Превъзходно. Но ако ми позволите още една дума — беше изтощително.

— Не изглеждате изтощен.

Защото съм свръхвъзбуден. Не мога да си намеря място. Не мога да повярвам, че след няколко часа ще бъдем на чист въздух. Колко е хубав този израз „чист въздух“. А звучи толкова банално.

— Защо пък? — възкликва капитанът.

Замълчаваме отново, но това не ни притеснява. И така ни е добре. Това, което изпитвам към пашата, е много повече от симпатия. Като офицер той е истински професионалист, безкрайно отдаден на професията си и с много силно чувство за отговорност. Но и като човек е привлекателен: изтънчен, образован, с чувство за хумор, смел и скромен. Умело ръководи хората и в същото време ги обича. Хем дружелюбен, хем властен, топъл и въздържан.

За последната вечер курсантите са измолили една бутилка шампанско от Мирмон и ме канят да пийнем по чаша в каюткомпанията. Никак не обичам шампанско, но нима мога да отсъствам от последния малък празник на подводницата? Освен Верду и Вердьоле тук са и останалите веселяци: Анжел, Калонек и Сент-Енян, но те остават малко с нас, защото са на вахта. Верду също. Остана половин бутилка. Вахтените само помирисаха чашите си: трезвостта по време на дежурство е неписан закон на борда.

Вердьоле си сипва отново. Той може да си го позволи, защото след това отива да спи. Аз отказвам втората чаша. Знам, че който не обича шампанско, се смята за не особено мъжествен. Но предпочитам да мина за немъжествен, отколкото да имам киселини в стомаха.

Вердьоле се чувства двойно щастлив: първо, защото ще излезе на „чист въздух“ и, второ, защото ще види своята годеница, от която получаваше най-редовно фамилиграми. Завиждам му.

— Направих си равносметка — казва той с чаша в ръка. — От професионална гледна точка научих каквото е необходимо, за да мога да упражнявам този занаят. Давам си сметка, че можеше да е много повече. Но аз не съм математик, а литератор.

— Но именно твоите литературни интереси ти помогнаха много за рециталите в бюфета и за веселбите в каюткомпанията.

— Е, трябва да ти върна топката — отвръща Вердьоле. — И ти се стараеше на масата. Верду също. И капитанът, и помощник-капитанът. Но бяхме само пет от общо шестнайсет души офицери. Не е много. Спомняш ли си как от време на време трябваше доста да си блъскаме главите, за да измислим някоя интересна тема за разговор? Предложих на капитана да организираме на масата разговори на неполемични теми…

След малко ставам и отивам да хвърля едно око в лазарета, където сварвам Льогийу, потънал в сметките от лавката, които би трябвало да правим заедно, тъй като аз се водя за ръководител на тази така ценна институция. Веднага се включвам в изчисленията и за един час свършваме.