Робер Мерл - Денят не съмва за нас

Тези ракети са нашето крайно средство. Именно като техни носители три от общо шестте ни АРПЛ по два месеца кръстосват моретата по тайни маршрути и при пълна скритост, готови да се подчинят, когато е необходимо, на заповедта на президента, изпратена на свръхдълги вълни, и да изстрелят своите ракети по посочените цели. Ние сме, така да се каже, кучетата пазители на Франция, които защитават нейните жизнени интереси и постоянно се зъбят, за да не става нужда да хапят.

Моята метафора не е съвсем точна. Да се озъбиш, означава да покажеш зъбите си, а ние нищо не показваме. Думата „скритост“, която чух тази вечер и която ще чуя повече от 100 пъти до края на плаването, е най-важната дума на борда на АРПЛ, парола, абсолютна заповед, златно правило. Никога не издавай присъствието си. Не казвай дума. Не подавай дори върха на ухото си, на антена или перископ. Осем или десет седмици ще кръстосва нашата подводница по океаните. Тя приема съобщения. Но за да не бъде открита, никога не предава. Никога не изплува. Остава си невидима и безмълвна.

Няма илюминатори, през които да се вижда морето, а и не са необходими, защото на тази дълбочина видимостта е нулева: не биха ни послужили дори мощните прожектори на митичния „Наутилиус“. Подводницата е без очи, но слуша и засича пътя си със сонари и хидрофони. Тя вижда с ушите си.

Гледам светещите стрелки на моя часовник. Десет и десет. Там, горе, е нощ, но утре слънцето ще изгрее над океана. Но не и за нас. Там, където сме, цари мрак и в търбуха, и извън него. Опитвам се да си представя онова, което човешките очи никога няма да видят: как исполинската риба, дълга 130 метра, се промъква в черните води — прекрасна и невидима — без очи, но с наострен слух.

Тя слуша, натъпкана с хидрофони. Тя подозира всичко, което се приближава до нея. При най-малката опасност да бъде засечена се измъква или се спотайва.

Ако бъде открита, би могла да бъде превантивно унищожена и тогава независимо коя държава, опиянена от своята мощ, току-виж започнала атомна атака срещу Франция и за няколко минути я превърнала в пепелище. Ако подводницата оцелее, ще оцелеем и ние.

На другия ден в девет часа след твърде калоричната закуска съм в лазарета. Заварвам Льогийу и той ми кимва, натоварен с някаква метална кутия и документи, които нарежда в шкафа и ги заключва.

— Имаше ли доктор Мьорио определени часове за прием, Льогийу?

— Не, господине. Това е невъзможно поради четиричасовите вахти. Болните идват в лазарета, когато могат. Тук винаги сме подръка. Както казва пашата: „На подводницата никой не може да се загуби, всички дупки са запушени.“

Усмихвам се на този израз — твърде характерен за хумора на подводничарите — и казвам:

— Добре, ще постъпя като доктор Мьорио.

Може би трябва да ви обясня, драга читателко (тъй като вие благоволявате да ми правите компания в сегашната ми самота), че във флота „четвъртините се дават от третини“. Тази образна аномалия от морския речник трябва да бъде обяснена. „Четвъртините“ 13 13 Всъщност системата е по-сложна: дежурствата могат да бъдат от четири, три или два часа. — Б.а. са четиричасовите денонощни дежурства, т.е. вахтите в подводницата. Екипажът е разделен на три групи и всяка група — или „третина“ — застъпва четиричасова вахта. За 24 часа дежурството на една третина е средно 8 часа, като след всеки четири часа работа има четири часа почивка. Ако лекарят наложи твърдо време за преглед, леко болните, чието дежурство съвпада с тези часове, няма да могат да дойдат за преглед.

Льогийу изчаква, докато се опомня след този вътрешен монолог, и подхваща:

— Тъкмо исках да ви кажа, господине…

Когато опозная по-добре Льогийу, ще знам, че неговото „тъкмо“ няма нищо общо с това, което е казал преди малко. Ако има връзка, тя е случайна.

— Тъкмо исках да ви кажа. Морван е наистина болен. Има температура.

— Аз пък мислех, че лекува махмурлук.

— И аз така мислех.

Поглеждам го. При тези монголски скули човек очаква да види и черни очи, и катранено черни коси. Точно обратното — той е рус със зелени очи. Каня се да кажа: „Значи сте сбъркали диагнозата“, но се въздържам. Чувал съм, че бретонците били много обидчиви. Вместо да върнат топката, те я гълтат.

— Да видим тогава болния — казвам аз и минавам в изолационното.

Морван е загорял от слънцето здравеняк, макар и пребледнял сега, и очевидно не боледува често. Изглежда доста уплашен. Впрочем точно най-големите здравеняци припадат, когато им вземат кръв.