Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Hear! Hear! — обажда се Верду.

— Това е принципът — продължава Форже. — Но разполагаме и с други филтрационни методи, с които унищожаваме маслените и другите изпарения, неприятните миризми от тоалетните например, както и фреонът, който винаги се отделя в известни количества от големите хладилници. С една дума, докторе, за да отговоря на вашия въпрос (той въздъхва леко: доволен е, че приключва речта си), вероятно няма да ни е особено трудно да отстраним и тютюневия дим. Единственото, което действително ни затруднява, са спиртните изпарения от одеколоните, които екипажът употребява. Те могат да бъдат опасни за здравето, ако се дишат продължително време.

— Положението е отчайващо — казва Вердьоле, — скоро ще ни забранят да миришем на хубаво.

— Благодаря, шефе, за обяснението ви — поглеждам аз Форже. — Благодаря и извинявайте, че заради мен ви изстина телешкото печено.

— О, не обичам горещо ядене — отговаря любезно той.

— А за цигарите — намесва се пашата — ще продължа аз, докторе. Инициативата да се забрани пушенето на борда принадлежи на първия капитан на първата АРПЛ Лузо, тогава капитан втори ранг, а днес — вицеадмирал. Заслугата му е голяма, защото той самият е пушач. Хиляди пъти е прав с тази забрана, защото пушачите увеличават опасността от пожар. Както знаете, докторе, на борда се страхуваме от две неща — от огън и от вода.

Разговорът прекъсва. За момент всички се замислят. Вилхелм ни предлага второ парче шоколадов сладкиш, но аз отказвам.

— При такова меню много ще напълнеем.

Офицерите се споглеждат и се засмиват.

— Смеховете не са предназначени за вас, докторе — казва капитанът, — а към вашия предшественик, който много се грижеше за дебелеенето на екипажа.

— Той се страхуваше — обажда се някой, — че след двумесечно плаване, дори и без водата от баластните цистерни, подводницата ще е толкова натежала, че няма да може да изплава на повърхността…

— Докторе, мога ли да ви попитам нещо? — обажда се един офицер до Вердьоле (по-късно ще науча, че се казва Анжел и че е младши лейтенант, току-що излюпен от Военноморската академия).

— Разбира се.

— Опериран ли сте от апендицит?

— Не.

Моето „не“ отприщва бурни смехове. Посрещам смеховете доброжелателно, въпреки че те ме карат да се чувствам смутен от един хлапак, наричан във флота „заек“, който си прави майтап с мен.

— Докторе, смеховете не се отнасят за вас — успокоява ме отново пашата. — Операционният блок в лазарета е необходим в случай, че някой получи криза от апендицит. Но какво ще стане, ако това се случи с лекаря?

— Имало ли е подобно нещо?

— Да, преди няколко години на една АРПЛ възникна доста деликатна ситуация, като се има предвид предписанието да не издаваме присъствието си. Ние само приемаме, никога не излъчваме.

— И какво стана тогава?

— Тъй като на лекаря му станало много зле, а диагнозата му била песимистична, наложило се да излъчат сигнал. След по-малко от три дни един хеликоптер се добрал до тях, подводницата излязла на повърхността и качили лекаря на хеликоптера.

— А какво стана с невидимостта? — пита Анжел.

Той произнася думата полугласно и почтително.

— О, бъдете спокоен — отвръща капитанът, — подводницата изплувала при пълно спазване на условията за скритост.

Забравих да уточня, че това беше вечеря, а не обяд. Но в действителност, затворени в нашата огромна стоманена риба, ние усещаме смяната на деня с нощта единствено по нюансите, въведени в изкуственото осветление, за да не изгубим ориентирите. Денем то е бяло, а нощем има червеникав оттенък. Практически усещам идването на нощта по това, че се чувствам уморен и ми се доспива. Вероятно е обратно с онези, които са на вахта „нощем“, а почиват през „деня“.

Вече в стаята, излегнат на койката, със затворена врата и загасена лампа въртя като на филмова лента впечатленията от този особено важен за мен ден: първия на борда на АРПЛ, първия от 65-те или 70-те, които ще прекарам, без да видя земя и небе.

Не бих казал, че съм недоволен от първия си контакт с моите колеги. Изглеждат симпатични, а, от друга страна, ми се струва, че и глутницата ще приеме без особени затруднения Маугли.

Унесен в полудрямка, се сепвам от една мисъл. Вечерята беше толкова вкусна, сервирана от първокласен стюард, компанията — весела и приятна, и аз почти забравих, че Йона носи в търбуха си не само атомен реактор, от който черпи движение и светлина, но и най-малко 16 ракети с ядрени бойни глави.