Робер Мерл - Денят не съмва за нас

— Не ви ли е много тясно така? — любезно ме пита пашата.

„Много тясно“ е меко казано. Десет души около масата — това е пределът. Остава точно толкова място, колкото Вилхелм да прехвърча наоколо, понесъл цяла камара предястия.

— Ни най-малко, капитане — отвръщам весело аз. — И ако ви преча да си режете месото, не се стеснявайте да ме сръгате с лакът.

Всички около масата се усмихват и погледите се насочват към мен. Екипажът, който виждам, е споен здраво от два рейса по 60–70 дни. Ясно е, че няма начин да не посрещнат с недоверие новодошлия. Чувствам се като мъничкия Маугли, когото вълците от Сионийските хълмове един по един подушват, преди да го приемат да тича с глутницата. По още нещо си приличаме с Маугли: аз ще вадя тръните от лапите им, когато се наранят.

Веселият разговор остава почти неразбираем за мен, защото екипажът е успял да натрупа по време на двете си плавания съкровищница от незнайни за мен впечатления, за които сега намекват и очевидно много се забавляват.

Пашата вероятно усеща, че не се ориентирам в семейния фолклор, и насочва разговора към по-общи теми.

— И какво, Алкие, изпушихте ли последната си цигара?

— Да, капитане.

— Трудно ли ви беше?

— Много. Всеки път си казвам, че когато се върна, няма повече да пуша. И всеки път почвам отново. А е толкова мъчително да пропушиш след рейса, колкото и да ги откажеш при отплаването.

— Така е — отговаря пашата.

Сините му очи блясват и той продължава:

— Спомням си, че когато бях помощник-капитан, първото нещо, което моят паша правеше, когато се покажехме на чист въздух, бе да извади една цигара от пакета и да я хвърли в морето. Веднъж го попитах защо прави това и той ми отговори: „Знаете ли, Русле, забелязах, че след два месеца въздържание първата цигара има много лош вкус. Затова я хвърлям и пуша направо втората.“

Засмиваме се. Всички са доволни. По-точно доволни от себе си. Не само англосаксонските моряци имат чувство за хумор.

Тъй като не искам да ме вземат за ням, се възползвам от една пауза и вземам думата:

— Чувал съм, че пушенето е забранено на борда на АРПЛ, защото тютюневият дим съдържал повече от сто вредни съставки.

— Не е това истинската причина — веднага отвръща капитанът. — Но по този въпрос давам думата на главния енергетик Форже: той е нашият специалист по очистването на въздуха в подводницата.

Форже прекарва ръка по плешивото си теме: той изглежда доста притеснен, когато му се налага да говори пред публика.

— Не бих искал сега да изнасям доклад пред вас — казва той с приятния си спокоен глас, — особено пък на маса, още повече като знам с какви неласкави имена моряците наричат докладите и докладчиците.

Избухва смях. Драга читателко, въпросните думи са циничен синоним на досада и няма да ги спомена, за да не обидя нежните ви ушички. По-лоши са от всичко, за което се сещате!

— Давайте, давайте, Форже — подканя го пашата.

Това спортно насърчаване се подхваща от неколцина и Верду добавя:

— Давай, шефе, нашият док има нужда от ограмотяване.

— Ей, момче — прекъсва го капитанът, — кой ви позволява да се обръщате с „док“ към лекаря?

— Самият аз ще се радвам, ако и останалите ме наричат така.

Форже се изкашля и отново поглажда темето си с ръка. В тази минута инстинктивно усещам това, което по-късно ще се потвърди: този плешив и шишкав човек се ползва на борда с всеобщо уважение. Той е много добър специалист, скромен и благороден. Командва трима началници на служби — капитан-лейтенанти, едно от първите неща, които научавам за него, е, че три пъти в седмицата той дежури вместо подчинените си, за да могат те да си отспят.

— Докторе — казва той със своя мек глас (но през който прозира силен характер), — съд като нашия, който трябва да остане невидим, не може да си позволи да извади тръба от водата и да се зареди с въздух, както малките подводници. Естествено на тръгване ние сме пълни с въздух и проблемът е да поддържаме кислорода между 20 и 22 процента, а въглеродния двуокис — между 0,5 и 0,7 процента. Въглеродният двуокис се отстранява, като го прекарваме през молекулярен филтър, а кислород получаваме чрез електролиза на водата. Работата е доста деликатна.

Форже замълчава и понеже седи насреща ми и любезно се обръща към мен, използвам паузата, за да попитам:

— Защо е деликатна?

— Водородът се отделя при катода, а кислородът — при анода. Ако двата газа се съединят, ще се получи експлозия. За да избегнем това малко неудобство (смях), използваме азбестови уплътнители. Те пропускат само водорода. Англичаните са измислили този метод.