Уилбър Смит - Мусон

— Старецът не би стигнал до родния бряг с тоя гаден екипаж на борда — отбеляза Нед. — Корпусът щеше да се разпадне при първата по-сериозна буря.

С погнуса Том захвърли сварения червей далеч навътре в лагуната и ято дребни рибки моментално разпени повърхността й, в нетърпението си да го излапа.

Дърводелци и помощниците им нагазиха във водата, за да отърват корпуса от тая напаст и се трудиха без отдих, докато приливът ги прогони на брега. По време на пет поредни отлива те чегъртаха дъното, за да го освободят от водорасли и раковини, после варяха неканените гости, а жилищата им запълваха с кълчища и катран. Напълно проядените и негодни талпи, бяха изрязвани и заменяни с нови. Изчистеното дъно покриваха с дебел слой катран, върху него полагаха друг — смес от лой и катран, — а накрая, още два пласта катран. Едва тогава Нед и Том останаха доволни.

При следващия прилив, „Минотавър“ бе освободен от въжетата и откаран към дълбокото. Там го завъртяха и отново го приближиха към брега. Цялата процедура се повтори, само че този път левият борд беше почти цял под водата.

Когато най-накрая всичко бе свършено, отново закотвиха кораба по средата на лагуната, а моряците плъзнаха по вантите, за да спуснат реите една по една на палубата. Те бяха внимателно прегледани, отремонтирани и отново издигнати по местата им. После дойде ред на такелажа. Всяко въже бе огледано и повечето заменени с чисто нови от склада на „Серафим“. Черните платна бяха цели в дупки и дрипи, на места грубо закърпени от хората на Ал Ауф.

— Ще ги сменим до едно! — реши Том и прати Нед да претършува трюма на „Серафим“. Платнарите наклякаха в редица по палубата и започнаха да прекрояват и шият платната от „Серафим“, за да прилепнат към мачтите и реите на „Минотавър“.

Долните палуби се намираха в същото занемарено състояние, както и ветроходната част. Корпусът беше пълен с плъхове и всякаква друга напаст. Вонеше на лайна. Нед забърка смъртоносна смес от барут, сяра и витриол 73 73 Витриол — разредена сярна киселина. . Напълниха с нея няколко гърнета и ги свалиха долу. Щом ги подпалиха, излетяха на палубата, подгонени от надигналите се от тях пагубни зловония. Уплътниха всички илюминатори и капаци, за да могат газовете да проникнат до всяка цепнатинка в корпуса.

След малко плъховете започнаха да напускат кораба. Промъкваха се през клюзите и всеки процеп на оръдейните амбразури. Някои бяха колкото зайци. Докато плуваха като бесни към брега, моряците го удариха на веселба — стреляха по тях с пистолети и мускети и се обзалагаха за резултата от този импровизиран лов.

След като се погрижиха за корпуса и такелажа, Том насочи вниманието си към боята. Старата бе избледняла и олющена. Край бордовете провесиха платформи и изстъргаха останките от предишната боя. После нанесоха три пласта нова и корабът светна снежнобял до ватерлинията си. В пристъп на творческо вдъхновение, Том нареди да очертаят оръдейните амбразури в светлосиньо и да се освежи позлатата на кърмовите украси и рогатата глава на носа. След шест седмици къртовски труд, „Минотавър“ изглеждаше като току-що слязъл от стапела в корабостроителницата. Изящните му линии се открояваха с цялата си прелест.

Загледан към него през кърмовите прозорчета на каютата си, Хал Кортни се усмихна немощно от болничното си ложе.

— Красив е като младоженец в черква. Много добре, моето момче! Прибавил си пет хиляди лири към цената му.

Одобрителните думи на баща му го окуражиха да отправи молбата си. Хал изслуша желанието му да получи „Минотавър“ и собствен екипаж, но поклати глава с думите:

— Вече загубих един син. Не искам да загубя и друг, Том!

— Но татко, аз съм дал на Дори свещена клетва!

Сянка на страхотна болка, по-жестока от изтърпяната на скарата, докато му режеха краката, помрачи погледа на Хал.

— Знам, Том, знам — прошепна той. — Но „Минотавър“ не ми принадлежи. Той е собственост на Компанията. Това не би ме възпряло, ако смятах, че можем да помогнем по някакъв начин на брат ти. Но аз не мога да ти дам кораба, за да те изпратя на смъртна опасност, без да мога да ти осигуря пълноценен екипаж.

Том отвори уста, за да възрази, но баща му вдигна ръка от разхвърляното си ложе и я отпусна върху ръката на сина си.

— Чуй ме, момко! — Гласът му беше дрезгав, а отпуснатата бледа и костелива ръка — лека като крило на птица. — Не мога да те пусна сам. Този Ал Малик е могъща личност. Под командата си има цели армии и стотици кораби. Сам не можеш да надвиеш такъв човек.