Уилбър Смит - Мусон

Платнен навес, почти на човешки бой от палубата, я предпазваше от прежурящите лъчи на тропическото слънце, но страниците бяха навити нагоре, за да минава освежаващият бриз. Палубата беше покрита с копринени килими, а принцът се излежаваше върху куп възглавници на нисък подиум, обърнат към седналите кръстато пред него молла и още четирима от личната му свита. Потънали бяха в задълбочен разговор, но когато Тахи доведе момчето, Ал Малик даде знак да млъкнат.

Жената се просна на палубата по очи и когато Дориан отказа да последва примера й, започна да го дърпа за глезена.

— Покажи уважението си към принца! — изсъска тя. — Иначе той ще заповяда да те набият.

Дориан беше решен да не изпълни това изискване. Стисна зъби и се вторачи в лицето на принца. Само след секунди усети решимостта си да се разколебава и сведе поглед. Поради някаква необяснима причина, не беше в състояние да противостои на тази царствена особа. Той изрази почитта си с жест и се просна на пода.

— Селям алейкум, господарю! — прошепнаха устните му.

Изразът на Ал Малик си остана строг, но около очите му се появиха ситни насмешливи бръчици.

— Мир и на теб, Ал Амхара! — Той го повика с ръка и посочи една възглавница от дясната си страна. — Седни тук, за да си ми под ръка, когато отново те обладае безумие и решиш да скачаш през борда.

Дориан се подчини безмълвно, след което мъжете престанаха да му обръщат внимание и продължиха беседата си. Известно време Дориан се мъчеше да следи разговора, но той се водеше на изискан литературен език, който поставяше на изпитание познанията му. Изпъстрен бе с имена на хора и местности, които нищо не му говореха. Единственото място, за което знаеше нещо, бе Ламу. Опита да си представи, къде се намира и напрегна памет, за да извика в съзнанието си образа на Брега на треската, така често разглеждан на картата по време на навигационните лекции, изнасяни от Нед Тайлър.

Ламу се намираше на няколкостотин левги северно от Занзибар. Беше по-малък и доколкото си спомняше записите в корабните дневници на баща му, също представляваше търговско средище, както и административен център на Оманския халифат.

По посоката на вятъра и ъгъла на следобедните слънчеви лъчи можа да определи, че джонката следва курс на северозапад, следователно, крайната им цел можеше да бъде и Ламу. Попита се, какво ли го очаква там и изви шия, за да погледне към кърмата.

На хоризонта зад тях, нямаше и помен от Flor de la Mar. Изглежда през нощта се бяха отдалечили много и всякаква връзка със „Серафим“, баща му и Том бе напълно прекъсната. При тази мисъл, отново го обзе познатото тревожно чувство на безнадеждност, но той реши да не се предава. Пак направи опит да следи разговора на принца с неговата свита. Татко би искал да запомня всичко казано тук, защото то ще помогне при съставяне на плановете му, каза си Дориан, но в тоя момент моллата се изправи и отиде на носа. Оттам започна да зове за молитва с тънък треперлив глас. Принцът и хората му преустановиха разговора и започнаха да се приготвят за обедната молитва. Роби донесоха съдове с вода за миене.

Кормчията показа от мястото си накъде е север — свещеният град Мека — и всеки, който не беше зает с управлението на кораба, обърна лице натам.

Следвайки жалостивите напеви на моллата, всички едновременно изпълниха ритуала на коленичене и просване в цял ръст върху палубата, с който се изразява преклонение пред волята на Аллаха и пълно себеотдаване Нему.

За пръв път в живота си, Дориан попадаше в самия център на подобен религиозен плам. И макар да оставаше встрани от него, по някакъв начин той го разтърси дълбоко. Никога не бе изпитвал подобни чувства по време на седмичните служби в семейния параклис на Хай Уийлд и интересът му към днешната екзалтирана молитва беше далеч по-голям, отколкото техният селски свещеник бе успял някога да предизвика.

Вдигна поглед към небесата, към огромния син бокал на африканския небосвод, изпълнен с побягнали пред мусона облачни талази. В своето религиозно рвение, Дориан си представи брадата на Бога сред сребристите слоеве на облаците, както и страховитите черти на образа му, изваян от буреносните масиви.

Принц Абд Мухамад ал Малик се надигна от палубата и остана прав, с лице все още обърнато към свещения град, скръстил ръце на гърди в последен израз на страхопочитание. Дориан гледаше брадатото лице и си мислеше, че вероятно така изглежда и сам Бог — благороден, страшен и в същото време благ.