Уилбър Смит - Мусон

— Ранен ли си, малкия?

Лицето на Дориан се разля в доволна усмивка при вида на окръжаващата го разруха. Не се бе радвал така от последната си среща с Том.

— Добре съм, сър! — Силно възбуден от случилото се, той бе преминал на английски. — Но корабът Ви е доста пострадал.

Том си даваше сметка, че времето на хората трябва да се запълва по някакъв начин през дългите дни и седмици до завръщането на Андерсън от Цейлон. Скучаещият моряк бързо измисля каква беля да стори и се превръща в заплаха както за себе си, така и за околните.

Знаеше също така, че и за свое собствено добро, трябва да потърси забрава в работа. В противен случай, щеше да прекарва дългите тропически дни, потънал в мисли за съдбата на Дориан и ужасното нещастие на баща си. Съвестта му се терзаеше, разкъсвана от противоречивите повели на братовия и синовен дълг. Отлично разбираше, че когато укрепне достатъчно, за да понесе пътуването, трябва да отведе баща си у дома, под закрилата на родния покрив в Хай Уийлд и грижите на английски лекари и куп верни слуги, за да възстанови здравето си.

От друга страна, това би означавало да изостави Дориан на произвола на съдбата, в един враждебен робски свят. Усещаше непреодолимия зов на клетвата, която бе дал на брат си и която го викаше към ужасните брегове на Африка.

Потърси помощта на Аболи за разрешаване на мъчителната дилема.

— Ако баща ми позволи да взема „Минотавър“ и един малоброен отряд, двамата с теб бихме могли да тръгнем по следите на Дориан. Знам къде да го търся — Ламу!

— Ами какво ще стане с баща ти, Клебе? Можеш ли да го изоставиш точно сега, когато има най-голяма нужда от тебе? Как ще се почувстваш един ден, когато новината за неговата смърт те настигне някъде там? — Аболи махна на запад, където зад хоризонта се бе притаил тайнственият континент. — Когато разумът ще ти напомни, че може би си имал възможност да го спасиш?

— Това не бива даже и през ум да ти минава! — избухна Том, но гневът му бързо се уталожи и той каза колебливо: — Може би, докато капитан Андерсън се върне с „Йомен“, баща ми ще е укрепнал достатъчно, за да издържи плаването и без наша помощ. Ще изчакам до тогава, но междувременно трябва да подготвим „Минотавър“ за всяка задача, която бихме му поставили.

Въпреки извършения ремонт, корабът все още пазеше видими спомени от краткото си пребиваване в ръцете на Ал Ауф, а и двамата знаеха, че корпусът му може да е силно повреден от дървояди — проклятието на тропическите води. Още същия ден Том нареди да се започне работа по накреняване 72 72 Накреняване — странично накланяне на кораб. на корпуса. Никога не се бе занимавал с подобно нещо и трябваше изцяло да се уповава на чуждия опит. На Алф Уилсън и Нед Тайлър. Корабът бе напълно разтоварен. Цялото съдържание на трюмовете, бъчвите за вода, както и тежкото снаряжение — включително оръдията, — бе свалено на брега. Подредиха стоките под навеси от палмови листа, а оръдията заеха позиции за отбрана на лагера. След това, олекналият корпус бе разположен успоредно на брега.

На върховете на трите мачти монтираха тежки дървени макари, а през тях прокараха въжета до най-яките палмови дънери на брега.

И тогава, при три фатома вода под кила на „Минотавър“, започнаха да го накланят. По двадесет души на всеки кабестан и всички останали на брега, пееха в такт, натискаха и дърпаха. Туловището на кораба постепенно се наклони към щирборда, обшивката на дъното му започна да се показва от водата, докато изглеждаше, че всеки момент ще се преобърне. Том и Нед влязоха във водата, за да прегледат дъното.

„Минотавър“ бе кръстосвал тия води почти четири години и корпусът му бе изцяло покрит с водорасли и всякакви морски животинки. Тази покривка се отразяваше на мореходните му качества, но не застрашаваше съществуването му. Когато обаче отстраниха водораслите, видяха отдолу онова, от което се страхуваха най-много: целият корпус под ватерлинията беше на дупки. Том напъха показалец в една от тях и усети как червеят се сви при докосването. На някои места, дупките бяха толкова близо една до друга, че дъното приличаше на швейцарско сирене.

Дърводелците кипнаха катран в железни казани на брега. Нед поднесе бълбукащ черпак към една от дупките. Гнусното създание се измъкна в смъртен гърч навън. Дебело бе колкото пръста на Том и когато той го хвана за главата и вдигна високо, червеното змиеподобно туловище увисна до коленете му.