Уилбър Смит - Мусон

Джонката бе предназначена за търговия с роби, за превоз на товари мъка през пролива до пазарите на Занзибар. Пропита бе от вонята на човешки изпражнения и унижението на човешкия дух — отвратителна смрад, изпълнила малкия съд и просмукала косите и дрехите на всеки стъпил на борда. Тя проникваше в дробовете на Дориан с всеки поет дъх и сякаш разяждаше самата му душа.

Окован бе в трюма. Желязната верига минаваше зад една от основните греди на корпуса и краят и бе занитен към друга брънка. Прангите на краката му бяха ръчно ковани и свободният край на веригата бе свързан със специално пригодена за целта халка. В продълговатия и нисък трюм имаше място за стотина души, но Дориан беше сам. Кацнал на една греда, той се стараеше да не докосва с крака зловонната трюмна вода, която се плискаше насам-натам при всяко люшване на тесния корпус, пълен с люспи и парчета напоена с вода копра 63 63 Копра — месестата част от кокосов орех. — остатъци от предишни товари.

През около час, капакът над главата му се вдигаше и някой член на арабския екипаж надничаше любопитно вътре. Поредният тъмничар му подаваше паница ориз и риба или зелен кокосов орех с отрязана горна част. Кокосовият сок беше сладникав и леко пенлив и Дориан го изпиваше жадно, но не докосваше готвеното от полуизгнила, сушена на слънце риба.

Ако не се смятат оковите и вонята в трюма, арабските му тъмничари се отнасяха към него с най-голямо внимание. Нещо повече, явно се безпокояха за битието му и се стараеха да не остане гладен или жаден.

Четири пъти за последните два дни, капитанът бе слизал долу в робската тъмница и бе стоял пред него с втренчен поглед. Трудно можеше да се прецени израза на лицето му. Беше висок мъж с орлов нос и много тъмна, проядена от сипаница кожа на лицето. Той бе измъкнал Дориан от морето и бе държал ятагана до гърлото му. При първото си посещение направи опит да го разпитва:

— Кой си ти? От къде си? Правоверен ли си? Какво правеше на невернически кораб? — Изговорът на капитана бе особен и някои думи звучаха съвсем не така, както му ги бе казвал Алф Уилсън, но Дориан разбираше всичко без затруднение и можеше да отговори. Той обаче, държеше главата си наведена и не желаеше да приказва. Страшно му се искаше да излее страха и гнева си върху този арабин. Искаше да го предупреди, че е син на богат и могъщ човек, но си даваше сметка, че това би било крайно глупаво. Искаше да му викне: „Баща ми скоро ще дойде да ме търси и когато това стане, няма да има милост нито за теб, нито за когото и да било от хората ти.“

Стискаше зъби, прехапал език, за да не отговори неволно на някой въпрос.

В края на краищата, капитанът се отказа да го разпитва и като клекна до него, хвана в ръка дебел кичур от косата му. Погали го почти с обич. За изненада на Дориан, започна да нашепва молитва:

— Бог е велик. Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк.

При по-нататъшните си посещения в тъмницата, той не направи втори опит да го разпитва. Всеки път обаче, изпълняваше един и същ ритуал с косата на Дориан, като шепнеше молитви.

Последният път измъкна неочаквано ятагана от ножницата му. Бдителността на Дориан бе приспана от досегашното му поведение и сега се дръпна уплашен, при вида на лъсналото пред лицето му острие. Едва успя да заглуши вика си.

Арабинът оголи криви жълти зъби в ужасна усмивка, която предполагаше, че ще го успокои и вместо да нарани Дориан, отряза дълъг кичур от златисточервената му коса, преди да прибере ятагана на мястото му.

Всичко това смути и обърка Дориан. В смрадливия мрак на тъмницата разполагаше с достатъчно време да размишлява по въпроса. Ясно му бе, че цветът и мекотата на косата му са нещата, които силно впечатляват похитителите и очевидно имат определено значение за тях. Когато го извлякоха от морето, за него не остана никакво съмнение, че мигом ще излеят върху му цялата си омраза и гняв. Ясно помнеше притиснатия към гърлото ятаган и дори сега, прекарвайки пръсти по мястото, усещаше коричките върху плитките резки, оставени от него.

Едва когато капитанът свали шапката от главата му и дългата коса се пръсна по вятъра, острието бе свалено от гърлото. В целия ужас на тия мигове, Дориан не бе обърнал внимание на възбуденото бръщолевене и шумни препирни около себе си, докато похитителите го смъкваха и приковаваха в робската тъмница. Спомняше си обаче, как всеки човек в джонката се натискаше да докосне или погали главата му. Сега в съзнанието му изплаваха откъслеци от тогавашните приказки.