Уилбър Смит - Мусон

Докато се бореха с него, слънцето залезе. Макар да бяха близо до пълно изтощение, макар всеки мускул в телата им да се късаше от болка, а очите да отразяваха мъката от страхотните усилия, те не можеха да спрат за отдих. Стореха ли го, течението щеше незабавно да ги изхвърли върху рифа. За да вдъхне сили на хората, Хал свали жакета и ризата си и хвана едно гребло. Нито мускулите на гърба, нито кожата на дланите му бяха привикнали с тая тежка работа, както бяха привикнали хората му. След първия час, той щеше да изпадне в транс от болка, а дръжката на веслото вече бе станала хлъзгава и лепкава от кръвта на ожулените му длани. Но страданието от тази болка, както и хипнотичният ритъм на гребането — тегли-отпусни, — му помогнаха да откъсне мислите си от по-дълбоката болка, причинена от загубата на сина му.

Малко преди полунощ, приливът започна да работи в тяхна подкрепа. Те бавно заобиколиха носа и се плъзнаха в закрилата на лагуната. Най-накрая съзряха кротко легналия над котвата си, в лунна светлина, „Серафим“. Неподвижното огледало на залива бе изпъстрено с отраженията на звездите. След като привързаха мачтата за корпуса на кораба, малцина имаха сили да се изкачат по въжената стълба. Повечето се свиха на дъното на лодките, заспали мъртвешки сън, преди да са допрели глава до палубата.

Хал се изкачи с усилие на волята до палубата при Нед Тайлър, който го очакваше до релинга. В светлината на фенера очите му изразяваха уважение към изтощения от работа Хал и окървавените му длани.

— Сега ще извикам лекаря да Ви прегледа.

Пристъпи към Хал, за да му помогне да се качи, но той го спря с поглед.

— Къде е Том? — попита дрезгаво. — Къде е синът ми?

Нед погледна нагоре и проследил погледа му, Хал видя малка фигура високо горе на главната мачта.

— Не е мръднал оттам, откакто пуснахме котва — съобщи Нед.

— Нека хората получат по глътка ром на закуска, мастър Тайлър — нареди Хал, — но ги събудете призори. Бог ми е свидетел, че са заслужили почивка, но не мога да им я дам. Не и преди „Серафим“ отново да е готов за плаване.

Макар всеки мускул в тялото му да крещеше за почивка, а сам той да се олюляваше от умора, Хал отиде до главната мачта и започна дълго изкачване към реята.

Когато стигна главната рея, Том му направи място до себе си и двамата останаха безмълвни. Мъката на Хал, потискана до този момент, го заля и прогони умората. Загнезди се в гърдите му като тлееща жарава. Прегърна Том през раменете отчасти за да го утеши и отчасти, за да потърси утеха за себе си.

Том се облегна на него и двамата продължиха да мълчат. Звездите следваха царствено своите орбити над тях, а Плеядите бяха потънали зад носа, преди Том да наруши тишината с безутешен и неравен глас:

— Аз съм виновен, татко.

— Никой не е виновен, Том.

— Трябваше да го спася. Бях му обещал. Дал му бях смъртоносна клетва, че никога няма да го изоставя.

— Не, Том, не си виновен. Нищо не можеше да направи който и да било от нас. — Но в себе си реши: „Ако има виновен, това съм аз. Трябваше да оставя Дориан на сигурно място в Хай Уийлд. До края на дните си ще съжалявам, че не го направих.“

— Трябва да го намерим, татко! — Гласът на Том бе станал по-твърд. — Той е някъде там. Аболи казва, че никога не биха го убили. Ще го продадат в робство. Трябва да го намерим.

— Да, Том. Ще го намерим.

— Трябва отново да се закълнем двамата — продължи Том и погледна баща си в лицето. То бе призрачно бяло на светлината на звездите, очите като тъмни дупки, устата — изрязана от мрамор. Том потърси ръката му. Тя лепнеше от полузасъхнала кръв.

— Кажи клетвата и за двама ни — помоли го Хал и Том вдигна сключените им длани към звездното небе.

— Чуй нашата клетва, о Боже! Заклеваме се, да не познаем мир и покой, преди да открием Дориан, където и да се намира на тоя свят!

— Амин! — прошепна Хал. Звездите се размазаха от нахлулите в очите му сълзи.

Дърводелците изрязваха и почистваха нацепените части от основата на мачтата. С длета и триони оформяха правоъгълна стъпка, към която щяха да напасват мачтата отново. Самата тя бе изкарана на брега, където друга група оформяше долния край по същия начин. Работата не спря цял ден и продължи през нощта, под светлината на фенери. У Хал се беше вселил някакъв дявол. Той не даваше мира никому, а на себе си — най-малко.

Двамата с Нед наблюдаваха приливите и отливите, проучиха целия плаж. Пясъчното дъно беше идеално за изпълнение на задачата им, а приливът стигаше два и половина фатома. Когато мачтата беше приготвена за монтиране към основата, те изкараха „Серафим“ на пясъка по време на прилив и привързаха бордовете му с дебели въжета към крайбрежните палми.