Мери Кларк - Другото лице

Запали лампата, привдигна се на лакът и започна да гледа как хартията бавно изпълзява от машината. После скочи от леглото и откъсна листа.

На него пишеше: „Грешка. Ани просто беше грешка.“

Том Уайкър, петдесет и две годишният директор на новинарския екип на Трети канал, все по-често ангажираше Меган Колинс, която работеше в радиото на компанията. Той си търсеше още един репортер за своя екип, който да отразява събития на живо, и продължаваше да разглежда кандидатури, но вече бе взел решение — ще назначи Меган Колинс.

Беше се убедил, че тя умее да поднася добре новините, че е непринудена и дори в най-незначителните репортажи влага такова чувство, че им придава сензационност. Юридическото й образование бе истинско преимущество при отразяване на разните съдебни процеси. Беше голяма чаровница и излъчваше топлота. Обичаше хората и умееше да установява контакт с тях.

В петък сутринта Уайкър повика Меган. Когато тя почука на отворената врата на кабинета му, той й помаха да влезе. Меган носеше строго сако в бледосини и кафеникави тонове. Пола от същия мек вълнен плат докосваше ръбовете на ботушите й. „Момиче със стил, помисли си Уайкър, точно такова ми трябва.“

Меган изучаваше изражението му, опитвайки се да отгатне какво мисли. Лицето му беше слабо, с изострени черти и очила без рамки. В комбинация с оредяващата коса тези очила му придаваха по-скоро вид на банков чиновник, отколкото на влиятелен телевизионен шеф. Но това впечатление изчезваше мигом, щом заговореше. Меган харесваше Том, но знаеше, че прякорът му Безпощадния не е случаен. Когато започна да я ангажира, той й даде да разбере, че макар изчезването на баща й да е голяма, нелепа трагедия, тя не бива да се отрази на работата й.

Меган се беше постарала да прикрие мъката си и ето че сега Уайкър й предлагаше работата, която тя желаеше от все сърце.

Обзе я спонтанно и непреодолимо желание да извика: „Трябва да кажа на татко.“

Трийсет етажа по-надолу, в гаража на радиотелевизионната компания Бърни Хефернън, пазачът на паркинга седеше в колата на Том Уайкър и ровеше из жабката му. По някаква ирония на гените чертите на Бърни бяха така оформени, че му придаваха израз на веселяк. Имаше издути бузи, устата и брадичката бяха малки, а очите — големи и невинни. Косата му беше сплъстена и вечно рошава, а тялото — набито и закръглено. Беше на трийсет и пет години и от пръв поглед създаваше впечатление, че дори да е облякъл най-хубавия си костюм, ще ти смени спуканата гума.

Той все още живееше с майка си в една мизерна къща в Джаксън Хайтс в Куинс, където се беше родил. Единственото време, когато бе отсъствал от нея, бяха онези мрачни, кошмарни периоди в затвора. За пръв път попадна в дом за малолетни престъпници, едва навършил дванайсет години. Между двайсет и трийсет прекара три години в психиатрията. Преди четири години го осъдиха на десет месеца затвор на остров Райкър, защото полицията го спипала в колата на някаква студентка. Десетки пъти го бяха предупреждавали да не я закача. Ама че работа, мислеше си Бърни, та той дори не си я спомняше как изглежда. Нито нея, нито която и да е от предишните. А пък навремето му се струваха толкова важни.

Бърни не желаеше никога повече да попада зад решетките. Останалите затворници го ужасяваха. Два пъти го бяха пребивали. Беше се заклел пред мама, че никога повече няма да се крие в храсталаците, да наднича през прозорците или пък да върви подир жена и да се нахвърля да я целува. Освен това вече можеше добре да владее гнева си. Ненавиждаше психиатъра, който непрекъснато беше повтарял на мама, че някой ден този ожесточен гняв ще го вкара в непоправима беля. Ала самият той знаеше, че вече няма защо да се безпокоят за него.

Баща му беше изчезнал, когато Бърни беше бебе. Озлобената му майка вече не можеше да излиза от къщи и синът й трябваше непрестанно да слуша за теглилата през всичките й седемдесет и три години и да мълчи, като му се натякваше колко много й е задължен.

Колкото и да й беше „задължен“, Бърни винаги успяваше да изхарчи по-голямата част от заплатата си за електронна апаратура. Имаше радиостанция, която ловеше полицейските честоти, и друга, по-мощна, която хващаше програми от цял свят, а също и уред за промяна на гласа.

Вечер послушно гледаше телевизия с мама. Но щом тя си легнеше в десет часа, Бърни изгасеше телевизора и слизаше в мазето, където включваше апаратите си и започваше да се обажда на водещите разговори на живо със слушатели. Измисляше си имена и житейски истории, които разказваше. Обаждаше се на някой отявлен консерватор и му говореше за либералните ценности, после на някой, който несъмнено беше от левицата, и започваше да възхвалява крайнодесните идеи. В тези си превъплъщения той обожаваше споровете, забавляваше се от конфронтациите и размяната на обиди.