Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Наметни се с това, Юджин.

Юджин се загърна с мокрото одеяло и отново изтича в обора.

Вътре всичко гореше. Една греда рухна само на педя от него. Навсякъде имаше дим и пламъци. Юджин отлично познаваше вътрешността на обора, но сега сякаш бе ослепял. Най-сетне той стигна до Сю, която се блъскаше в пречките на отделението си, отвори вратичката и метна въже около шията на ужасената кобила.

Залитайки, Юджин изведе Сю от обора и подхвърли въжето на Лу, която отведе кобилата настрани с помощта на Луиза и Оз. После Юджин отново влезе в обора. Лу и Оз изтичаха с кофи до извора, но Лу знаеше, че усилията им са безполезни — все едно да топят снежна преспа с дъха си. Юджин изведе мулетата и всички крави, освен една. Но за прасетата не успя. Освен това загубиха всичкото сено, инструментите, хамутите и юздите. За щастие овцете нощуваха навън, но все пак ударът бе ужасен.

От верандата Луиза и Лу гледаха как скелетът на обора догаря. Юджин стоеше до оградата, зад която бе откарал добитъка. Край него Оз държеше кофа вода, готов да изгаси всяка долетяла искра.

После Юджин извика: „Пада!“ и дръпна Оз настрани. Оборът се срути, пламъците лумнаха до небето, а снежинките продължаваха кротко да падат в този ад.

Луиза гледаше разрухата с нескрита болка, сякаш самата тя бе останала в пламъците. Лу я стискаше за ръката и внезапно усети как пръстите на Луиза затрепериха, а мощната им хватка стана ужасяващо слаба.

— Луиза?

Старицата безмълвно се свлече на верандата.

— Луиза!

Болезненият вик на момичето отекна из студената, мрачна долина.

Котън, Лу и Оз стояха до болничното легло на Луиза. Слизането със стария хъдсън по планинските пътища бе минало като кошмар. Юджин трескаво сменяше скоростите, двигателят виеше, колелата буксуваха и пак залепваха в рядката смес от сняг и кал. На два пъти колата едва не изхвръкна в пропастта. Вкопчени в Луиза, Лу и Оз й се молеха да не ги напуска. Откараха я до малката болница в Дикенс, после Лу изтича и измъкна Котън от леглото. Юджин се върна във фермата да наглежда Аманда и добитъка.

Травис Барне се погрижи за Луиза, но изглеждаше разтревожен. Той живееше в болницата и Лу зърна модерно обзаведена столова с електрически хладилник, ала гледката не я утеши.

— Как е тя, Травис? — попита Котън.

Барне се озърна към децата, после дръпна Котън настрани.

— Получила е удар — каза тихо той. — Изглежда, ще има парализа на лявата страна.

— Ще оздравее ли? — намеси се Лу, която бе чула всичко.

Травис печално сви рамене.

— Почти с нищо не можем да й помогнем. Следващите четирийсет и осем часа ще бъдат критични. Ако вярвах, че може да издържи пътуването, бих я прехвърлил в Роаноук. Тук не разполагаме с необходимото за такива случаи. Сега можете да се прибирате. Ако има промяна, ще ви съобщя.

— Няма да си тръгна — заяви Лу. След нея и Оз повтори същото.

— Мисля, че предложението ти се отхвърля — тихо изрече Котън.

— Отвън има диван — добродушно се съгласи Травис.

Тримата спяха прегърнати, когато сестрата потупа Котън по рамото.

— Луиза е будна — прошепна тя.

Котън и децата открехнаха вратата и влязоха. Луиза лежеше с отворени очи, но не даваше никакви други признаци на живот. Травис стоеше до нея.

— Все още е много немощна — каза лекарят. — Учуден съм, че изобщо се свести.

Лу я гледаше мълчаливо, по-изплашена от когато и да било през живота си. Просто не можеше да повярва. Баща й, майка й. Даймънд. Сега Луиза. Парализирана. Дори не искаше да си помисли откога майка й не е помръднала поне едно мускулче. И Луиза ли щеше да сподели нейната съдба? Тази жена, влюбена в земята, в своята планина. Лу почти бе готова да се откаже от вярата си в Бога, щом Той позволяваше да се случват тъй ужасни неща. Да остави човек без надежда. Да го лиши буквално от всичко.

Котън, Оз, Лу и Юджин тъкмо сядаха да обядват в планинската къща.

— Не мога да повярвам, че не са хванали подпалвача — гневно каза Лу.

— Няма доказателства, че е било палеж, Лу — отговори Котън, докато си наливаше мляко. После й подаде сухарите.

— Знам кой го е направил. Джордж Дейвис. Сигурно са му платили от газовата компания.

— Не можеш да говориш така, Лу, това е клевета.

— Знам истината! — кресна момичето.

Котън свали очилата си.

— Лу, повярвай ми…

Лу скочи от масата и звукът на захвърлените й прибори накара всички да трепнат.

— Защо да ти вярвам за каквото и да било, Котън? Ти каза, че мама ще се завърне. А сега и Луиза я няма. Или искаш да ме излъжеш, че ще оздравее? Това ли искаш?