Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Той влезе в мината, за да спаси кучето си — каза Лу.

Шишкавото момче се разсмя.

— Да си рискува живота заради някакво псе. Наистина е бил тъп.

Юмрукът на Лу се стрелна светкавично и момчето падна по гръб на земята, стискайки едната си буза, която изведнъж бе станала още по-надута. Лу се отдалечи, без да го поглежда.

Оз видя какво е станало, грабна топката и ръкавиците и я догони. Не каза нищо, само вървеше мълчаливо до нея, изчаквайки гнева й да охладнее както обикновено.

Вятърът се засили и на небето заприиждаха облаци — иззад планините се задаваше буря.

— Пеш ли ще се прибираме, Лу?

— Ако искаш, качи се в каруцата при Котън и Юджин.

— Знаеш ли, Лу, ти си толкова умна, че няма смисъл да биеш хората. Можеш да ги побеждаваш с думи.

Тя го погледна рязко, но не успя да удържи усмивката си.

— Откога стана толкова мъдър?

Оз се замисли.

— Откакто навърших осем.

Двамата продължиха напред.

Оз бе преметнал ръкавиците на парче канап около врата си, а топката подхвърляше нагоре и я хващаше зад гърба си. Но изведнъж ръката му застина и топката се търкулна забравена на земята.

Джордж Дейвис бе излязъл безшумно от гората. За Лу хубавите дрехи и чистото му лице не прикриваха злото в този човек. Оз се отдръпна уплашен, но Лу гневно попита:

— Какво искаш?

— Знам за онез хора от газовата компания. Ще продава ли Луиза?

— Това си е нейна работа.

— Моя е. Бас държа, че и в моя имот има газ.

— Тогава защо не го продадеш?

— Пътят към мен минава през нейната земя. Ако не продаде, няма как да стигнат дотам.

— Е, това си е твоя грижа — каза Лу, като се бореше да прикрие усмивката си, защото й бе минала мисълта, че може би най-сетне Господ е решил да обърне внимание на Джордж Дейвис.

— Кажи на Луиза, че ако си знае интереса, по-добре да продава. Чу ли, кажи й да продава, по дяволите.

— А пък ти по-добре се махай от нас.

Котън замахна.

— Млък, проклето дрънкало!

В този миг една ръка се стрелна като змия и сграбчи Дейвис за китката. Застанал пред якия набит мъж, Котън го гледаше втренчено и удържаше ръката му без усилие.

— Дейвис се дръпна назад и сви юмруци.

— Сега ще си изпатиш, адвокатче.

Дейвис замахна. Котън отново стисна ръката му. И този път Дейвис не успя да се изтръгне, макар че полагаше отчаяни усилия.

Когато Котън заговори, гласът му бе толкова тих, че по гърба на Лу пробягаха тръпки.

— В колежа учих американска литература. Но освен това бях капитан на боксовия отбор. Ако пак вдигнеш ръка срещу тези деца, ще те смажа от бой.

Котън разтвори пръсти и Дейвис отскочи, явно сплашен от спокойствието и силните ръце на своя противник.

— Котън, той иска Луиза да си продаде имота, за да купят и неговия — каза Лу. — Дори настоява.

— Тя не желае да продава — заяви твърдо Котън. — Значи край на приказките.

— Има много начини някой да си промени мнението.

— Ако това е заплаха, ние с шерифа сме готови да я изслушаме. Освен ако искаш да ми я кажеш още сега.

Джордж Дейвис изръмжа и се отдалечи.

Докато Оз вдигаше топката от земята, Лу каза:

— Благодаря ти, Котън.

Лу седеше на верандата и се мъчеше да кърпи чорапи, но заниманието не й харесваше особено. Най-много обичаше да работи на открито и с нетърпение чакаше да усети отново вятъра и слънцето. В земеделския труд имаше равномерен ритъм, който й допадаше. Луиза казваше, че момичето почва да разбира и уважава земята. Напоследък застудяваше с всеки изминал ден и Лу носеше дебелия вълнен пуловер, който й бе изплела старицата. По някое време тя надигна глава, видя колата на Котън да се задава по пътя и размаха ръка. Котън отвърна на поздрава, спря и се качи на верандата. Двамата се загледаха към долината.

— Много е хубаво тук през този сезон — каза той. — Не съм виждал друго такова място.

— Тогава защо татко не се е завръщал, как мислиш?

Котън свали шапката и разтри челото си.

— Чувал съм и за други писатели, които цял живот пишат за местата от своето детство, без да се върнат нито веднъж при своя извор на вдъхновение. Не знам, Лу, може би се боят, че ако го сторят, ще видят всичко в нова светлина и това ще им отнеме силата на разказвачи.

— Боят се, че спомените им ще помръкнат?

— Може би. Как ти се струва? Не се завръщай при корените си, за да станеш велик писател.

Лу отговори, без дори да се замисли.

— Смятам, че цената е твърде висока.

Всяка вечер преди да си легне, Лу се опитваше да прочете поне едно от писмата на майка си до Луиза. Седмица по-късно, докато отваряше писалището, в което ги държеше, чекмеджето се плъзна накриво и заяде. Тя пъхна ръка навътре, за да го оправи, и ненадейно пръстите й докоснаха нещо, прикрепено към долната страна на плота. Лу коленичи, надникна и опипа още по-навътре. След няколко секунди измъкна плика, залепен за дъската. Седна на леглото и го огледа. Отвън нямаше надпис, но Лу усети вътре няколко листа хартия. Извади ги бавно. Също като плика те бяха стари и пожълтели. Лу зачете текста, изписан с прилежен почерк, и сълзите плъзнаха по лицето й далеч, преди да е стигнала до края. Баща й беше написал това едва петнайсетгодишен, защото датата бе отбелязана на първата страница.