Дейвид Балдачи - Последният жив

— Съжалявам, моето момче — промълви тихо той, докато се придвижваше напред, за да заеме по-удобна позиция за стрелба.

Мъжът, който бе извикал, наистина беше оня коняр, когото Романо бе съборил на земята в развъдника. Той също пълзеше напред в мрака, стиснал пистолета си в ръка. После се спря, преброи до пет и извика още веднъж:

— Последна възможност, командос! — После вдигна пистолета и се прицели в главата на Кевин Уестбрук от прикритието на храсталаците. Човекът не беше кой знае какъв стрелец, но от такова разстояние екзекуцията не изискваше голямо умение.

В този миг въздухът напусна със свистене дробовете на мъжа и тялото му отхвръкна като парцалена кукла на два-три метра, след което се строполи безжизнено на площадката край басейна. От сенките изникна някаква чудовищна човешка грамада, притича тромаво до момчето и го вдигна като перце с грамадната си ръка. Франсис Уестбрук изчезна в мрака със сина си, като вместо „довиждане“ се извъртя и стреля през рамо с пистолета.

От храстите изтича друг от мъжете и се прицели в гърба на великана. Тъкмо се канеше да дръпне спусъка, когато Романо се надигна от прикритието си и го застреля. Той не знаеше, че големият мъжага е Уестбрук, но не беше в стила му да стои безучастно и да гледа как нападат някого в гръб. Единственият проблем беше, че с доблестната си постъпка разкри позицията си и тозчас вместо награда получи куршум в крака. Той запълзя обратно към храстите, но скоро се видя обграден от човешки фигури с насочени пистолети. Нечии ръце го повлякоха към ръба на басейна и трима мъже се изправиха над него.

— Я гледай, тия копелета от специалните части не били чак толкова добри. — Тази забележка разяри Романо повече от всичко, случило се досега.

— Гръмни го, какво го гледаш — каза друг. Романо целият се зачерви от ярост и ръцете му се свиха в юмруци.

— Аз викам да го набутаме във водата и да го удавим тоя нещастник.

Романо вдигна глава и видя, че последните думи принадлежаха на същия господин, когото Уестбрук бе проснал пред басейна. Човекът още си поемаше мъчително дъх от удара в грамадния юмрук на черния великан, а физиономията му беше разкървавена от съприкосновението с грубия плочник.

— Ти какво ще кажеш, а? — попита той, като подритна Романо с върха на ботуша си.

— Добре звучи — отвърна Романо и се хвърли устремно напред, като с цялата си тежест заби рамо в търбуха на мъжа. Двамата паднаха във водата. В последния миг Романо успя да поеме с пълни гърди въздух и завлече противника си на дъното. Останалите край басейна направиха точно това, което той очакваше: започнаха да стрелят по него, но през дълбокия слой вода куршумите не можеха да му навредят.

Тогава един от мъжете бе осенен от блестяща идея — той отиде при контролното табло и натисна бутона, за да затвори покривалото на басейна. Романо не се разтревожи особено. Знаеше, че ще се измъкне. Но сега имаше по-належащ проблем. Той извади ножа си и преряза гърлото на мъжа. Водата почервеня от кръвта. След това Романо хвана трупа и го надигна с всички сили нагоре. Главата опря в покривалото на басейна. Както бе очаквал, отвън се посипаха куршуми. Мъжете стреляха по главата на другаря си. Романо отпусна тялото надолу, после се премести и отново го надигна нагоре. Стрелбата се повтори. Сега той вече знаеше, че ония отвън смятат и двамата за мъртви. Тъкмо на това се бе надявал, за да се спаси.

Той отново дръпна мъртвото тяло надолу и го пусна да доплува до другото — на човека, когото Уеб бе застрелял малко преди това. Най-рискованата част от плана на Романо още предстоеше. Той изпусна по-голямата част от въздуха в дробовете си, доплува до отвора на филтъра за водата и пъхна ръката си вътре, сякаш тялото му се бе заплело в него. Надяваше се онези нещастници горе да не видят нищо нередно в това, че тялото му плува на повърхността, вместо да е потънало надолу, както е редно за един пресен труп. Ако откриеха огън, щяха да го убият на място. Но те не го сториха. При движението си покривалото повлече тялото му, но той не помръдна и мускул. Те го издърпаха и го положиха на ръба на басейна с лицето надолу. Романо усещаше присъствието им от двете си страни. В този момент се чу звукът. Те също го чуха и наостриха уши. Полицейски сирени. Някой от къщата бе повикал полиция.

— Хайде, да се измитаме — рече единият от мъжете.

Това бяха последните му думи. Романо скочи като пружина на крака и с рязко, експлозивно движение заби двата ножа, които държеше, право в сърцата на противниците си. Срещна погледите им миг преди да умрат; в очите им се четеше главно изумление и неверие. Романо се изправи, огледа бойното поле, после разкъса ризата си и с яко клонче от едно дърво наблизо направи стегната превръзка на простреляния си крак. После се гмурна в басейна и извади от дъното любимия си пистолет „Линк“, който бе спасил живота му, срещайки куршума на снайпериста. Седнал край басейна, Пол Романо съзерцаваше с горест напълно разбитото оръжие.