Дейвид Балдачи: Проста истина

Сара го погледна въпросително.

— Обмисли ли онова, което ти казах?

Беше отлагала отговора колкото можеше, но вече нямаше накъде.

— Само то ми е в главата.

— Казват, че когато се бави толкова дълго, не е на добро — подхвърли той шеговито, но явно без настроение.

— Майкъл, много ми харесваш.

Лицето му изведнъж пламна.

— Харесвам ли ти? Божичко, още една лоша поличба.

Сара поклати глава.

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Да знаеш аз колко съжалявам. За пръв път моля момиче да се омъжи за мен.

— И на мен ми е за пръв път. Нямам думи да изразя колко съм поласкана. Ти би направил щастлива всяка жена.

— Освен една. — Майкъл сведе очи към ръцете си и видя, че леко треперят. Кожата му сякаш изведнъж се бе стегнала. — Уважавам решението ти. Не съм от ония, дето мислят, че любовта идва с времето. Или я има, или не.

— Ще си намериш друга, Майкъл. И тя ще е много щастлива. — Сара се чувстваше ужасно неловко. — Дано този разговор не означава, че губя най-добрия си приятел в съда.

— Може би. — Още преди да е възразила, Майкъл вдигна ръка. — Шегувам се. — Той въздъхна. — Не бих желал да прозвучи егоистично, но за пръв път ми режат квитанцията в каквото и да било.

— Де и моят живот да беше толкова лек — усмихна се Сара.

— Не завиждай. Така неуспехът се преглъща много по-трудно. — Майкъл пристъпи към вратата. — Оставаме си приятели, Сара. С теб е толкова весело. Не съм чак такъв глупак, че да те изпусна. Е, ти също ще си намериш някого и ще бъдеш много щастлива. — Без да я поглежда, той добави: — Между другото, да не би вече да си го намерила?

Тя трепна.

— Защо питаш?

— Наречи го шесто чувство. Загубата се понася малко по-леко, ако знаеш кой е съперникът.

— Няма друг — бързо отвърна тя.

Майкъл не изглеждаше убеден.

— По-късно ще поговорим.

Дълбоко смутена, Сара се загледа след него.

— Помня първите си години във Върховния съд.

Рамзи гледаше през прозореца и устните му бавно се разтегляха в усмивка. Седеше срещу Елизабет Найт, най-младата от върховните съдии. Тя беше около четирийсет и пет годишна, средна на ръст, със стройна фигура и черна коса, стегната на строг, безмилостен кок. Имаше остро, волево лице и безупречно гладка кожа, сякаш никога не излизаше на открито. Найт бързо си бе създала славата на опасен противник в споровете и неуморен съдебен труженик.

Тя се облегна назад, обмисляйки графика си до края на деня.

— Сигурно са незабравими спомени.

— Беше много поучително — каза Рамзи.

Найт се втренчи в него. Сега той я гледаше, сплел зад тила едрите си ръце.

— Всъщност ми трябваха цели пет години, за да схвана кое как става — продължи Рамзи.

Найт потисна усмивката си.

— Не проявявай излишна скромност, Харолд. Вероятно си разбрал всичко още от прага.

— Не, наистина трябва време. А и имах чудесни учители. Феликс Абернати, старият Том Паркс. Няма нищо срамно в това да уважаваш чуждия опит. Всички минаваме през процеса на обучение. Макар че ти сигурно си напредвала по-бързо от другите — веднага добави той. — Така или иначе, тук търпението се цени много високо. Ти дойде едва преди три години. А за мен това място е като роден дом цели две десетилетия. Надявам се, че ме разбираш.

Найт закри с длан усмивката си.

— Разбирам, че малко те разтревожих, като настоях да се заемем със „Съединените щати срещу Ченс“ в края на миналия мандат.

Рамзи рязко се приведе напред.

— Не вярвай на всичко, което чуваш из коридорите.

— Напротив, открила съм, че слуховете из канцелариите са изключително точни.

Рамзи пак се облегна назад.

— Е, трябва да призная, че малко се изненадах. В делото няма нерешен правен въпрос, който да изисква нашата намеса. Какво повече?

И той разпери ръце.

— Така ли смяташ?

По лицето на Рамзи изби червенина.

— Така смятат всички официални решения на този съд за последните петдесет години. Искам само да се отнасяш към прецедентите с подобаващото уважение.

— Никой не уважава съдебната институция повече от мен.

— Радвам се да го чуя.

— И ще ми бъде много приятно да беседвам с теб по делото „Ченс“ след предварителното обсъждане.

Рамзи я погледна сухо.

— Обсъждането ще е съвсем кратко, колкото да се каже „да“ или „не“. С две думи, още днес аз ще имам поне пет гласа, а ти не.

— Е, аз пък убедих още трима да гласуват за гледане на делото.

Рамзи сякаш бе готов да се разсмее.

— Скоро ще узнаеш колко огромна е разликата между гласуване за гледане на едно дело и гласуване за вземане на решение. Не се съмнявай, мнозинството е мое.