Дейвид Балдачи: Проста истина

Военните искаха да получат информация от Руфъс Хармс, пропаднал и забравен редник от виетнамската епоха. Информация, която Хармс нямаше как да им даде. Дори и без светлина Хармс уверено плъзна пръст по писмото и докосна онова място, което за пръв път събуди откъслечни спомени, затаени дълбоко в него от толкова много години. Тия частици бяха се слели в безконечен осакатяващ кошмар, но същината им вечно оставаше недосегаема. Когато за пръв път прочете писмото, Хармс сведе глава ниско над листа, сякаш се мъчеше да разкрие скрития смисъл на машинописните брътвежи, да разгадае най-голямата загадка в своя грешен живот. Тази нощ безформените откъслеци внезапно се сляха в ясен спомен, спомен за истината. Най-сетне.

Допреди да прочете писмото от армията, Хармс имаше само два ясни спомена от онази нощ преди двайсет и пет години: малкото момиченце и дъжда. Беше жестока буря, почти като днешната. Момиченцето имаше изящни черти; носле като пъпчица от хрущял; лице, по което все още не бяха останали дирите на слънце, тревоги и възраст; вторачените очи бяха невинни и сини, амбицията за дълъг живот все още едва се зараждаше в простодушните им дълбини. Кожата беше бяла като захар — без никакви белези освен дълбоките червени петна върху шията, крехка като стъбло на цвете. Петната бяха причинени от ръцете на редник Руфъс Хармс, същите ръце, които сега стискаха писмото, докато умът му отново надвисваше в опасна близост до онзи спомен.

Спомнеше ли си за мъртвото момиченце, той заплакваше, просто нямаше как да се удържи, но ридаеше безмълвно. Пазачите и затворниците бяха лешояди, акули, те надушваха от километри кръвта, слабостта, уязвимото място; усещаха всичко по едно трепване на очите, по разширените пори на кожата, дори по мириса на потта. Тук всички сетива се изостряха. Тук сила, бързина, жестокост се равняваха на живот. Или на смърт.

Когато военната полиция ги откри, той бе коленичил над детето. Тънката рокличка лепнеше по телцето, което бе потънало в подгизналата земя, сякаш захвърлено отвисоко, за да си издълбае само плитък гроб. За момент Хармс вдигна очи към патрула, но умът му не регистрира нищо освен размазани тъмни силуети. Никога през живота си не бе изпитвал подобна ярост както в онзи момент, когато изведнъж му призля, обгърна го сива пелена, а пулсът, дишането и кръвното изведнъж хвръкнаха до небесата. Сграбчи главата си сякаш за да попречи на избухващия мозък да разцепи черепа, да пробие кости, кожа и косми и да се пръсне из влажния въздух.

Когато отново сведе очи към мъртвото дете и сетне към треперещите ръце, които бяха сложили край на живота му, гневът изведнъж се отцеди, като че вътре в него някой бе завъртял невидимо кранче. Кой знае защо, тялото отказваше да му се подчинява и Хармс можеше само да остане така — мокър и разтреперан, с колене, затънали дълбоко в калта. Грамаден черен вожд в зелена униформа, принасящ в жертва дребно бяло създание, така по-късно щеше да го опише един от потресените свидетели.

На другия ден щеше да узнае името на момиченцето: Рут Ан Мозли, десетгодишна, родом от Кълъмбия, Южна Каролина. Семейството било дошло да посети брат й, който служел в базата. А през онази нощ Хармс видя Рут единствено като труп — дребен, почти нищожен в сравнение с поразителните размери на тялото му: сто деветдесет и два сантиметра ръст, сто трийсет и пет килограма тегло. Размазаният образ на приклада, който един от полицаите стовари върху черепа му, представляваше последното късче спомен от онази нощ. Ударът мигновено го просна на калната земя до детето. Безжизненото детско лице гледаше нагоре и във всяка вдлъбнатина по него се сбираха капки дъжд. Руфъс Хармс рухна в калта по очи и не видя нищо друго. С това спомените му свършваха.

До тази нощ. Той вдъхна дълбоко влажния въздух с мирис на дъжд и се загледа през открехнатия прозорец. Изведнъж се бе превърнал в най-рядката птица: невинен човек зад решетките.

С течение на годините бе повярвал, че злото се е спотайвало в него като раково заболяване. Дори бе помислял за самоубийство, чрез което да изкупи отнетия чужд живот — живот на дете. Но той бе дълбоко религиозен, а не от онези вятърничави типове, които едва в затвора търсят утеха от Бога. Тъй че нямаше как да посегне греховно на собствения си живот. Освен това знаеше, че убийството на момиченцето го е обрекло на задгробни мъки, далеч по-страшни от онова, което търпеше в момента. Не бързаше да се хвърли към тях. По-добре засега да остане тук, в този човешки затвор.