Сара изглеждаше разтревожена. През миналия мандат Мърфи бе гласувал да се даде ход на делото „Ченс“. В момента се водеше устно обсъждане и готвеха докладната за съдебното заседание. Сара беше на двайсет и пет години, висока малко над метър и шейсет, стройна, но и закръглена точно където трябва. Имаше изящно лице и големи сини очи. Косата й беше гъста, светлокестенява — през лятото почти руса — и около нея винаги се носеше приятен, свеж аромат. Работеше като старши сътрудник на съдия Елизабет Найт.
— Не разбирам — каза тя. — Мислех, че ни подкрепя изцяло. Случаят е тъкмо като за него. Дребният човек срещу голямата бюрокрация.
— Да, но той твърдо държи да се прилагат прецедентите.
— Дори ако са погрешни?
— На едно мнение сме, Сара, но реших, че ще е най-добре да те предупредя. Сама знаеш, без него Найт няма да събере пет гласа. Дори и с него може да не успее.
— Добре де, какво иска Мърфи?
Така ставаше почти винаги. Прословутата сътрудническа мрежа. Шушукаха си, спореха, пазаряха се за гласове в полза на техните шефове като най-безсрамни политически търгаши. Съдиите смятаха, че е под достойнството им открито да агитират за гласове, за отделна фраза в някое становище, за определено тълкуване, включване или отпадане на даден текст, но сътрудниците не бяха чак толкова придирчиви. Всъщност мнозина от тях дори се гордееха с постиженията си. Работата им напомняше огромна, вечно променяща се страница от клюкарско вестниче, само че ставаше дума за националните интереси. И всичко това бе оставено в ръцете на зелени младоци без никакъв трудов стаж.
— Той не е категорично против позицията на Найт. Но за да спечели пет гласа на заседанието, тя ще трябва да подготви становището си много грижливо. Той няма да отстъпи нито крачка. Бил е в армията през Втората световна война. Много държи на нея. Смята, че заслужава изключително внимание. Трябва да го знаеш, когато подготвяш черновата на становището.
Сара кимна с благодарност. Хората дори не подозираха колко силно влияе миналото на съдиите върху техните мнения.
— Благодаря. Но най-напред трябва да възложат на Найт да подготви становището.
— Естествено, че ще й възложат. Рамзи няма да гласува срещу Ферес и Стенли, знаеш го. На заседанието Мърфи вероятно ще подкрепи Ченс. Той е пръв помощник на председателя, тъй че трябва да разпредели позициите. Ако на заседанието Найт спечели пет гласа, ще има и неговия. Изложи ли становището както трябва — без общи приказки и отклонения, — всичко ще е наред.
„Съединените щати срещу Ченс“ се смяташе за едно от най-важните текущи дела през този мандат. Барбара Ченс бе служила като редник в армията. Чрез системен тормоз, грубости и заплахи я бяха принудили да влезе в сексуална връзка с неколцина от своите офицери. Делото бе минало по вътрешните армейски канали и в крайна сметка единият от виновниците бе пратен в затвора от военния съд. Барбара Ченс обаче не се задоволи с това. След като се уволни, тя заведе срещу армията дело за морални щети, твърдейки, че ръководството е допуснало да съществува тази враждебна среда за нея и другите униформени жени.
Сетне делото запълзя бавно по юридическите инстанции. Ченс непрекъснато губеше. Случаят засягаше толкова много неизяснени области от закона, че в крайна сметка пльосна като грамадна риба на прага на Върховния съд.
Колкото и да бе парадоксално, според действащите закони Ченс нямаше шанс да спечели. Военните бяха буквално неуязвими за каквито и да било претенции от страна на свои служители, независимо чия е вината. Но върховните съдии можеха да променят закона. И тъкмо с тази цел Найт и Сара Еванс неуморно се трудеха в сянка. Подкрепата на Томас Мърфи бе изключително важна за техния план. Мърфи можеше и да не подкрепи пълната отмяна на армейската недосегаемост, но делото „Ченс“ щеше поне да пробие дупка в стената около военните.
Изглеждаше преждевременно да се обсъжда решение по случай, който още не е разгледан, но в много случаи и на много съдебни нива неофициалният спор решаваше всичко. Докато делото влезе в залата, вече всички си имаха мнение. Фазата на съдебния спор бе за върховните съдии по-скоро възможност да демонстрират пред колегите си своите лични позиции и тревоги често с помощта на съвсем условни разсъждения. Това напомняше донякъде размахване на измислени плашила, чрез които да кажат: „Гледайте, братя съдии, какво ще стане, ако гласувате тъй и тъй.“
Майкъл стана и изгледа Сара от горе на долу. Беше останала тук за още един мандат по негово настояване. Израснала в малка ферма в Северна Каролина и завършила право в Станфорд, тя можеше както всички други сътрудници да се надява на чудесно професионално бъдеще. Да започнеш служебната си биография от Върховния съд бе като златен ключ почти за всяко място, където стъпва прокурорски крак. Това влияеше зле на някои от сътрудниците, създаваше им раздуто самочувствие без реална подплата. Майкъл и Сара обаче си оставаха все същите както преди. И това, заедно с нейната интелигентност, красота и приятно уравновесен характер, бе причината преди седмица Майкъл да й зададе много важен въпрос. Въпрос, на който се надяваше да получи отговор много скоро. Може би още сега. Открай време си беше нетърпелив.
Читать дальше