Дейвид Балдачи: Проста истина

Рамзи бе дошъл тук като помощник на върховния съдия, а преди десетина години го издигнаха на най-високото място. На теория беше пръв между равните, но в действителност имаше нещо повече. Той се отличаваше с непреклонна вяра и лични разбирания по всички въпроси. За щастие бе кандидатствал за поста по времето, когато подборът на висши служители нямаше нищо общо с днешната политическа изтънченост. Тогава не задаваха на кандидата онези неудобни въпроси за мнението му по специфични правни проблеми като аборта, смъртното наказание и обсега на съдебното решение, които днес гъсто обсипват политизирания път към креслото на върховния съдия. По онова време, щом президентът предложеше някого, щом човекът притежаваше необходимата юридическа биография и нямаше особено кирливи ризи за криене, работата беше опечена.

Сенатът единодушно одобри Рамзи. Всъщност нямаше избор. Образованието и юридическият му опит бяха от най-висша класа. Множество дипломи, все от елитни колежи и университети, при това с пълно отличие. Сетне награди за преподавателска работа като професор по право с оригинални, мащабни теории за посоките, по които трябва да тръгнат законите, а покрай тях и цялото човечество. След това го назначиха във Федералния апелативен съд, където бързо стана старши съдия. По време на престоя му там Върховният съд не отхвърли нито едно от неговите решения. С годините той си бе изградил ефикасна мрежа от връзки, бе вършил всичко необходимо, за да достигне днешния си пост, в който се бе вкопчил с нокти и зъби.

Беше си го заслужил. Нищо не се даваше даром. Това бе още едно от твърдите му убеждения. Работиш ли упорито, ще преуспееш в Америка. Никому не се полагаха отстъпки — нито на бедните, нито на богатите, нито на средната класа. Съединените щати са страна на неограничените възможности, но трябва да работиш с пот на чело, да правиш жертви, за да кацне успехът на рамото ти. Рамзи не търпеше хорските оправдания за провала. Той бе роден в неописуемо бедно семейство с жесток баща алкохолик. Не намираше закрила и от майка си — баща му бе смазал майчинските й инстинкти още в зародиш. Стартира в живота от най-ниска позиция, а ето докъде успя да достигне. Щом той можеше да издържи и преуспява при тия обстоятелства, значи и другите можеха. А ако се проваляха, вината си беше тяхна. Друго мнение не признаваше.

Той въздъхна доволно. Започваше поредният мандат на Върховния съд. Всичко вървеше като по вода. Но имаше една неприятност. Всяка верига се къса на слабата брънка. А такава имаше. Неговото потенциално Ватерлоо. Засега работите можеше и да вървят добре, ами след пет години? Тия неща трябва да се уреждат отрано, преди да са се изплъзнали от контрол.

Знаеше, че скоро ще срещне достоен съперник в лицето на Елизабет Найт. Тя не му отстъпваше по ум, а може би и по издръжливост. Усети го още в деня, когато подписаха назначението й. Млада женска кръв в един съд, препълнен със стари мъже. Рамзи я подхвана от самото начало. Възлагаше й да разработва становища, когато смяташе, че са на едно мнение — надяваше се, че отговорната задача да състави текст, с който да обединят мнозинството, ще я направи негов съюзник. Опита се да я вземе под крилото си, да я упъти из процедурните лабиринти на Върховния съд. Ала тя прояви крайно упорит и независим характер. Рамзи бе виждал как други съдии се отпускат, престават да бъдат нащрек и в крайна сметка по-младите и по-усърдните им отнемат челното място. За нищо на света нямаше да повтори тяхната грешка.

— Мърфи се тревожи за делото „Ченс“ — каза Майкъл Фиск на Сара Еванс.

Намираха се в нейния кабинет на втория етаж. Майкъл беше висок метър и осемдесет и пет, красив, с телосложението на бивш спортист. Повечето сътрудници изкарваха по една година стаж във Върховния съд, преди да се прехвърлят на по-престижна работа в частната практика, държавните служби или академичните кръгове. Майкъл бе останал тук едва ли не безпрецедентно дълго — започваше трета година като старши сътрудник на легендарния либерал Томас Мърфи.

Майкъл притежаваше поразителен ум. Мозъкът му беше като машина за сортиране на пари: данните влизаха в главата му, подреждаха се набързо и отиваха точно на място. Той можеше да жонглира наум с десетки най-сложни варианти на предстоящите събития, като изпробваше как всеки от тях ще повлияе върху останалите. Във Върховния съд охотно поемаше делата от национална важност, обкръжен от противници със също тъй остри умове. И бе открил, че дори в контекста на строго интелектуалния спор винаги има време и място за нещо по-дълбоко от онова, което диктуват суровите слова на закона. Всъщност не му се искаше да напуска Върховния съд. Външният свят изобщо не го привличаше.