Дейвид Балдачи: Проста истина

— Не помня нито една молитва.

— Тогава недей да се молиш. Просто говори както си знаеш.

— И какво точно трябва да кажа?

Руфъс не отговори и отново затвори очи.

Фиск се озърна да види дали не го гледат. После погледна Руфъс, събра ръце, постоя смутено така и пак ги отпусна. Отначало дори не затвори очи, но след малко те сякаш сами го сториха. Усети как влагата от земята попива в крачолите на панталона му, но не помръдна. Присъствието на Руфъс му вдъхваше покой. Не знаеше дали без него би имал сили да остане тук.

Съсредоточи се върху всичко, което бе станало. Помисли за родителите си. Парите от застраховката бяха позволили на Гладис Фиск да облече нови рокли и да посети козметичен салон за пръв път от години насам. Продължаваше да го нарича Майк, но поне помнеше един от двамата. Ед Фиск бе изплатил ипотеката и скоро щеше да кара нов пикап. Канеше се догодина да отскочи със сина си на риболов чак до Озаркските планини. Имаше за какво да са благодарни.

Фиск с усмивка си помисли за Сара — беше й признателен въпреки всичките трудности, които ги чакаха. Колко години живот му бяха отредени? Петдесет, шейсет, седемдесет? Но защо да мисли за най-лошото. Животът бе пред него. И можеше да бъде чудесен. Особено със Сара. Той отметна глава и вдъхна влажния въздух, изпълнен с мирис на изгорели листа. Отнейде долетя детски вик, сетне отново се възцари мълчанието на мъртвите. Вече по-спокоен, той отпусна тяло и намести колене по-плътно в прегръдката на земята, чието влажно докосване бе станало някак желано.

И накрая с мъчително усилие се замисли за брат си. Беше толкова уморен от обиди и недомлъвки. Сега се насочваше изцяло към реалността. Към истината. Към малкото братче, за което би сторил всичко. Спомни си общата семейна гордост за изключителното човешко същество, което бяха създали. За Майкъл Фиск — истински доблестен мъж въпреки всичките си дребни човешки слабости. Брат, който с всяка своя постъпка показваше, че уважава Джон Фиск, че се вълнува за него. Че го обича. През двата метра пръст, през венците и бронзовия ковчег той виждаше ясно лицето на брат си, тъмния погребален костюм, сресаната на път коса, скръстените ръце, затворените очи. Мир. Покой. Тялото, застинало твърде рано. Невероятният ум, изгаснал далеч преди да достигне пълния си размах.

Не след дълго дойде потресението. Двегодишната пропаст, която Джон Фиск сам издълба между двамата, бе дреболия в сравнение с онова, което внезапно изпита. Сякаш само преди миг Били Хоукинс бе влязъл, за да съобщи, че Майк, другата половина от детството му, вече не съществува. Само че този път нямаше да ходи до моргата. Нямаше да търси притворна скръб и да я споделя с баща си. Нямаше да слуша как майка му го нарича с чуждо име. Нямаше да рискува живота си в търсене на убийците. Ала трябваше да извърши друго. Оставаше още нещо — най-тежкото.

Усети изгаряща болка в гърдите си, но не откъм стария белег. Тази болка не можеше да го убие, ала бе хиляди пъти по-страшна от мъчението на двата куршума. Всичко, което бе узнал за брат си през последните дни, разкриваше колко несправедливо го е прогонил от своя живот. А с малко повече желание би могъл да осъзнае това още преди да загуби Майкъл. Сега брат му бе мъртъв. Джон Фиск стоеше на колене пред гроба му. Майк нямаше да се върне. Беше го загубил завинаги. Трябваше да се сбогува, а не желаеше. Отчаяно искаше брат му да се завърне. Толкова много неща имаше да му каже, толкова обич да изрази. Ако не я излееше някак, тя щеше да пръсне сърцето му.

— О, Господи! — глухо въздъхна той.

Не можеше да го направи. Усети как губи сили. Изведнъж сълзите бликнаха неудържимо. Той залитна напред, но една силна ръка го сграбчи здраво; чувстваше тялото си крехко, олекнало, сякаш част от него бе отлетяла нанякъде. През завесата на сълзите видя Руфъс. Едрият мъж бе хванал Фиск под мишницата и го тласкаше нагоре. Ала очите му все още бяха затворени, лицето извърнато към небето; устните продължаваха да потрепват едва доловимо в безмълвна молитва.

В този миг Джон Фиск завиждаше от сърце на Руфъс Хармс — човека, останал без брат, без нищичко на този свят. И все пак в най-важното Руфъс Хармс бе неизмеримо богат. Как можеше да вярва толкова силно? Без съмнения, без ропот, без наставления, с цялото си туптящо човешко сърце.

Фиск се взря в спокойното лице на своя приятел и се запита колко ли е прекрасно да знаеш със сигурност, че любимият човек е в един по-хубав свят, прегърнат навеки от нетленната сила на Доброто. Колцина успяват да осъзнаят това приживе? Тъй радостна смърт. Смърт като ново начало. И заради нея животът става едновременно по-нищожен и по-скъпоценен.