Дейвид Балдачи: Проста истина

— Върховната саможертва — враждебно подхвърли Фиск.

Рамзи кимна.

— Уважавам твоите възгледи. Дано и ти да уважаваш моите.

Фиск му подаде ръка.

— Няма как, на това се крепи светът.

Кратката среща с Рамзи напомни на Фиск за онова, което предстоеше на Руфъс. Фиск го бе посъветвал да съди всички наред, включително армията и Джордан Найт. За убийство нямаше никакви съдебни ограничения, а за да прикрият следите, Джордан и другите бяха нарушили редица закони.

Руфъс обаче не го послуша.

— Ако не броим Найт, всички са на далеч по-лошо място, отколкото можеше да им отреди който и да било съдия на този свят — каза той. — Това им е наказанието. А Найт тепърва ще има да носи последиците. Стига ми толкова. Вече нямам желание да се забърквам със съдилища и съдии. Искам просто да живея като свободен човек, да посещавам по-често децата на Джош. Да видя гроба на мама. Това е.

Фиск дълго се опитва да го разубеди, докато най-сетне разбра, че човекът е прав. А и според прецедентите, установени от Върховния съд, Руфъс нямаше как да осъди армията. Освен ако Елизабет Найт използваше делото „Ченс“, за да осигури на военнослужещите същите права, каквито имаха всички останали граждани. А за тази цел трябваше да се пребори с Рамзи. И като се позамисли, Фиск стигна до извода, че ако изобщо някой може да се пребори с председателя, това е тъкмо Елизабет Найт. Много му се искаше през идните години да бъде муха върху стената на Върховния съд.

Все пак имаше две неща, които щеше да стори за Руфъс с помощта на Фил Дженсън от военната прокуратура — почетно уволнение от армията и военна пенсия в максимален размер. След всичко изстрадано, Руфъс Хармс нямаше да живее в мизерия на стари години.

Докато мислеше за това, Сара се приближи към него заедно с Елизабет Найт. Сара отново работеше на предишното си място. Положението във Върховния съд започваше да се нормализира. Поне доколкото бе възможно в една сграда, където съжителстваха Найт и Рамзи.

— Чувствам се отговорна за всичко това — каза Найт.

Фиск знаеше, че тя се развежда със сенатора. Правителството и армията държаха да не се разчуе за случая. Важни клечки във Вашингтон дърпаха умело конците. Това означаваше, че Джордан Найт може и да не попадне в затвора за злодеянията си. Въпреки разрешението на Елизабет Найт опитните адвокати на сенатора оспорваха правните основания за извършването на запис. В личен разговор Маккена бе казал на Фиск, че инсталирането на микрофона било рискован ход, тъй като не разполагали със съгласието на всички засегнати, но просто нямало друг начин да изобличат Джордан Найт. А без записа Чандлър и Маккена биха застанали пред съда с празни ръце. При мисълта, че Джордан ще се отърве безнаказано, Фиск понякога изпитваше желание да го навести привечер с деветмилиметровия пистолет. Но сенаторът вече бе пострадал жестоко и бедите му продължаваха. Макар и неофициален, записът свърши своята работа. Джордан доброволно напусна Сената и което бе още по-тежко, загуби жената, която обичаше. Все пак му оставаше ранчото в Ню Мексико. Дано то да е твоят затвор, помисли си Фиск.

— Ако мога да сторя нещо за теб… — каза Елизабет Найт.

— Приеми от мен същото предложение — отвърна Фиск.

Трийсет минути след като си бяха тръгнали последните посетители, Фиск, баща му и Сара гледаха как служителите прибират столовете и зеления килим. Ковчегът бе спуснат в земята и закрит с мраморна плоча. Сетне гробарите нахвърляха пръстта върху него. Фиск поговори с баща си и Сара, после обеща да се видят пак в къщата на Ед. Загледа се подир тях, докато колата им изчезна зад завоя. Когато отново извърна лице към могилката свежа пръст, той трепна от изненада. Гробарите вече ги нямаше, но до гроба бе коленичил със затворени очи и Библия в ръката Руфъс Хармс. Фиск пристъпи напред и положи ръка върху рамото му.

— Руфъс, добре ли си? Изобщо не знаех, че си тук.

Руфъс не отговори, дори не отвори очи. Фиск видя как устните му потрепват едва доловимо. Най-сетне Руфъс отвори очи и го погледна.

— Какво правеше?

— Молех се.

— О…

— А ти?

— Какво аз?

— Помоли ли се за брат си?

— Руфъс, та аз не съм ходил на черква още откакто бях ученик.

Руфъс го дръпна за ръкава долу до себе си.

— Значи е крайно време пак да започнеш.

Фиск изведнъж пребледня и се озърна наоколо.

— Стига, Руфъс, не е смешно.

— Няма нищо смешно в това да се сбогуваш. Да поговориш с брат си, а после с Бога.