Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Шофьорът изпълзя от черната кола в канавката и се вторачи в отдалечаващия се джип.

Сидни настигна колата на родителите си. На това място шосето беше само с две платна. Тя натисна клаксона няколко пъти, но кадилакът веднага ускори. Баща й вероятно беше толкова уплашен, че не би спрял и при полицейски сигнал. Сидни пое дъх и подкара с пълна газ, докато не застана успоредно на колата. Баща й видя джипа и веднага реагира, като ускори и започна да кара на зиг-заг. Кадилакът беше по-пъргав от джипа и успя да се отдели. Застана в средата на пътя. Сидни излезе на банкета и продължи да натиска педала — добре, че снегът все още не беше разчистен, така че банкетът беше свободен. Караше с близо сто километра в час. Обзе я страх. Погледна напред. Наближаваха остър завой. Ако не направеше нещо, просто щеше да излети от пътя. Оставаха й само няколко секунди.

Изкрещя на майка си с всички сили, после се наведе и отвори прозореца от другата страна, без да изпуска волана. Извика още веднъж.

Майка й погледна към нея и я позна. Бутна баща й, който бе вперил поглед в пътя, и той мигом намали скоростта и премести колата вдясно, за да може Сидни да се качи на пътя. Направи им знак да карат след нея. Продължиха напред.

След около час спряха пред един мотел. Сидни веднага изскочи от джипа, отвори вратата на колата и сграбчи дъщеря си. По бузите й се стичаха сълзи. Ейми никога нямаше да разбере колко малко е оставало да загуби майка си тази нощ.

След като излезе от колата, мъжът се окопити и хукна към къщата на Бил Патерсън. След още минута отмести падналия шкаф и Скейлс се надигна с мъка. Сидни Арчър имаше късмет, че не е наблизо, защото този път нямаше да й се размине — окървавеното лице на Скейлс не издаваше нищо друго, освен желание да я убие. Той отиде да вземе ножа си и видя падналия от джоба на Сидни Арчър лист. Взе го и го прочете. Паролата на Джейсън. След минута бяха при заседналата в канавката кола, Скейлс грабна клетъчния телефон и набра номера. Беше време да повика подкрепление.

В два и половина следобед Лий Сойър подкара към централата на ФБР през сипещия се сняг, който скоро щеше да се превърне във виелица. Цялото източно крайбрежие беше обхванато от снеговалежи и до Коледа нямаше изгледи положението да се промени.

Влезе направо в заседателната зала, за да прегледа още веднъж всички аспекти на разследването и да систематизира известните факти. Трябваше да открие някаква логика в тях. Проблемът беше, че трудно можеше да обясни повечето събития, и то поради една основна причина — не знаеше дали има връзка между Либерман и Арчър. Хрумнаха му някои нови версии, но скоро се отказа от тях. Взе телефона, обади се в лабораторията и потърси Лиз Мартин.

— Лиз, искам да ти се извиня за онзи ден. Това разследване наистина ме изнервя и си го изкарах на теб. Съжалявам.

— Извинението ти се приема — засмя се Лиз. — Всички сме под напрежение. Какъв е проблемът?

— Имам нужда от познанията ти по компютри. Какво можеш да ми кажеш за архивирането на файлове върху лента?

— Изненадвам се, че именно за това питаш. Приятелят ми е адвокат и онзи ден ми каза, че в момента това е най-горещата тема в юридическия сектор.

— Защо?

— Защото чрез тях се запазват документи, които могат да служат за доказателство. Всичко, което напишеш на някой от компютрите в дадена фирма, се запазва на лентовите устройства, дори да го изтриеш. Можеш да си мислиш, че си, но всъщност документът е налице. Според законодателството противниковата страна по дадено дело има право да изиска и да получи копие от документа. Приятелят ми съветва клиентите си, ако искат никой да не чете документ, написан на компютър, просто да не го пишат.

— Хмм! — изсумтя Сойър и затършува из листата пред себе си. — Добре, че все още предпочитам невидимото мастило.

— Знам че си реликва, Лий, но поне си симпатична реликва.

— Добре, професорке, има и още нещо.

Прочете й паролата.

— Това е доста добра парола, не мислиш ли?

— Мисля, че не е парола.

— Какво е? — Сойър бе очаквал всичко друго, но не и това.

— Толкова е дълга, че като нищо можеш да я забравиш или да я напишеш неправилно. Ако пък я диктуваш на някого по телефона, той много лесно може да сгреши.

— Мислех, че дължината е най-ценното й качество. Нали така по-трудно можеш да я налучкаш?

— Разбира се. Само че не е нужно да е чак толкова дълга. Десет знака са предостатъчни. Петнайсет са практически непреодолими.