Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Сойър поклати глава и отново дръпна от цигарата. Издиша дима към мръсния таван, опря лакти на масата и погледна Джаксън.

— Сега още двама, за които си мислехме, че се опитват да измамят „Трайтън“, също изчезнаха в отвъдното. Общият знаменател, както изглежда, е Сидни Арчър. — Сойър потри брадичката си с длан. — Сидни Арчър… уважавам тази жена, но пък може би преценките ми вече не са верни. Вероятно имаш право да ме упрекваш. Все пак ще ти разкрия една малка тайна, приятелю. — Сойър изтръска цигарата в пепелника.

— Каква?

— Сидни Арчър наистина е била в лимузината. Този, който е убил тримата, я е пуснал да си отиде. Полицията намира пистолета й. Неясни отпечатъци по местата, които би държала, ако е стреляла. Ясни отпечатъци по цевта и само там. Какво ще кажеш за това?

Джаксън отговори веднага:

— Знаем, че е държала пистолета в ръцете си. Ако някой друг, с ръкавици, е стрелял, отпечатъците по дръжката ще бъдат леко размазани.

— Да. Записът е останал на местопрестъплението. Вероятно са я шантажирали с него, не споря. Сигурно е знаела, че е у тях, трябва да са й го пуснали, за да се увери, че го притежават. Въпросът е защо не го е взела със себе си, след като е наясно, че заради него може да изгние в затвора. Рей, всеки в подобно положение би направил всичко възможно, за да вземе проклетата касетка. Но не. Те са я пуснали, и то по една-единствена причина.

— За да я накиснат за убийствата — каза Джаксън и остави кафето си на масата.

— А може би за да не допуснат вниманието ни да се насочи другаде.

— И затова ти поиска изследването за нагар по ръцете на жертвите.

Сойър кимна.

— Исках да съм сигурен, че никой от тях не е стрелял. Може да е имало боричкане. Раните изглеждат смъртоносни, но как да сме сигурни, че са умрели веднага? Може да го е направил един от тримата и после да се е самоубил. Сидни губи разсъдък от страх и хвърля пистолета в канала… Не е това, Рей. Никой от тях не е стрелял.

Ще ти кажа и още една тайна — продължи Сойър след малко. — Ще хвана този кучи син, ако ще да ми струва още двайсет и пет години в Бюрото. А когато стане, ще научиш нещо наистина интересно.

— Какво?

— Че Сидни Арчър знае какво се е случило точно толкова, колкото ти и аз в момента. Тя загуби съпруга си, прости се с кариерата си, съществува сериозна вероятност да бъде съдена за убийство и още десетина други престъпления и да прекара остатъка от живота си в затвора. В момента е уплашена до смърт и бяга, за да се спаси, без да знае на кого да се довери. Всъщност Сидни Арчър е това, което в никакъв случай не би допуснал, че е, ако погледнеш уликите и доказателствения материал.

— Какво?

— Невинна, Рей.

— Наистина ли смяташ така?

— Не. Знам го. Ще ми се да знаех и нещо друго.

— Какво?

Сойър смачка цигарата и в същото време издиша последния облак дим.

— Кой всъщност е убил онези тримата.

Сойър се замисли._ Може би Сидни Арчър знае. Само че къде е тя?_

Двамата станаха и Джаксън сложи ръка на рамото на Сойър.

— Лий, пет пари не давам какви са шансовете на добрите и лошите в битката помежду им. Докато ти си в играта, аз съм с теб.

Сидни огледа улицата през бинокъла и след това видя колко е часът. Здрачаваше се бързо. Поклати учудено глава. Възможно ли беше пратката на „Федерал Експрес“ да се е забавила заради лошото време? Снеговалежите по крайбрежието на Мейн бяха обилни и през нощта по пътищата често се образуваха поледици. Шофирането беше опасно. А къде бяха родителите й? Проблемът бе, че нямаше как да се свърже с тях, докато са на път. Сидни изтича до джипа, включи клетъчния телефон и взе от „Справки“ номера на „Федерал Експрес“. Даде на служителката имената на подателя и получателя и след малко получи отрицателен отговор.

— Искате да кажете, че няма такава пратка?

— Няма. Според документацията ни не сме получавали такава пратка.

— Но това е невъзможно! Вече трябваше да е тук! Сигурно има някаква грешка, моля проверете пак.

— Най-добре да се свържете с подателя — препоръчаха й учтиво. — Проверете дали пратката е предадена при нас.

Сидни затвори, взе телефонния номер на Джеф от чантата си в къщата, върна се в джипа и го набра. Вероятността да го завари у дома беше малка — не се съмняваше, че се е вслушал в предупреждението й, — но беше сигурна, че където и да е, ще се обажда, за да прослушва съобщенията на телефонния секретар. Ръцете й трепереха. Ами ако не беше успял да изпрати дискетата? Спомни си насочения към главата й пистолет в лимузината. Брофи и Голдман. Кръвта по дрехите й. За момент отпусна отчаяно глава върху волана, после се съвзе и набра номера.