Дейвид Балдачи - Клуб „Кемъл“

— Мисля, че Хемингуей има предвид една Медина, която се намира доста по-близо — отвърна Стоун.

Очите на всички се насочиха към Том.

— Имаш ли хеликоптер? — обърна се той към Грей. Шефът на разузнаването кимна. — В такъв случай ще стигнем до моята Медина за по-малко от два часа, доста преди крайния срок.

— Да речем, че приема — въздъхна Грей. — Но какво пречи да се обадя от хеликоптера и да кажа, че съм открил президента в тази тъй наречена Медина?

— Трябва да си там, за да отговориш на въпросите, с които ще бъдеш засипан. Медиите и обществеността ще настояват за тези отговори, и то с всички подробности.

— Дава ти се възможност дори да обереш лаврите, Картър — обади се Стоун. — Ще се превърнеш в национален герой.

— А как точно ще стане това?

— Ти си умен човек, ще измислиш нещо по време на полета.

— Но този човек остава на мое разположение! — остро каза Грей, сочейки капитан Джак.

— Няма проблем — кимна Стоун. — Сигурен съм, че ще изстискаш от него цялата информация, с която разполага.

— Хемингуей също! — постави следващото си условие Грей.

— Хайде да тръгваме! — нетърпеливо извика Алекс.

Всички се насочиха към изхода. Стоун изостана, наведе се над Джаки и погали косите й. Грей се обърна тъкмо навреме, за да види как хваща все още топлата ръка на младата жена и я обръща с дланта нагоре. Белегът във форма на полумесец си беше там, непроменен от годините. Видя го за пръв път в онзи не много далечен ден, когато се наведе да събере монетите. По бузите му се търкулнаха сълзи — сълзите от кошмарния сън, в който бе изгубил дъщеря си. Но сега беше още по-лошо, защото кошмарът се беше превърнал в действителност. Наведе се и нежно я целуна по бузата.

Когато се изправи, срещна погледа на Грей, който пристъпяше от крак на крак и мълчеше.

— Направи всичко необходимо да прибереш тялото й за достойно погребение! — прошепна той.

Грей кимна.

Стоун мина покрай него и се насочи към изхода.

Скоро всички излязоха навън и се насочиха към хеликоптера, който чакаше на близката поляна.

Пилотът надникна от кабината и извика:

— Накъде?

— Към Медина — извика в отговор Хемингуей.

— Какво?!

— Адресът е в джобчето на ризата ми.

Един от въоръжените мъже посегна към джоба му и измъкна лист хартия. Прочете съдържанието му и озадачено погледна Хемингуей. Изправил се зад него, Стоун успя да зърне адреса и кимна. Беше се оказал прав.

Хемингуей спокойно зае място в задната част на кабината, но в следващия миг главата му се заби в лицето на агента до него. Строши носа и дясната му скула. После с все сила ритна седалката отпред. Тя се откъсна от основата си и полетя напред, а агентът в нея заби глава в предното стъкло. В следващата секунда Хемингуей тичаше към гората, забравил за раната в крака си.

Алекс веднага се втурна след него, преодолявайки с мъка клоните и шубраците по пътя си. Как е възможно да не мога да настигна един човек, ранен в крака? — с отчаяние се запита той. Протяжен вик някъде отпред го накара да увеличи темпото. Изскочи от храстите и заби пети в меката пръст, с мъка удържайки инерцията си. Пред него зейна дълбока пропаст, чието дъно се губеше в мрака. Можеше да разчита единствено на слуха си, тъй като не виждаше абсолютно нищо. Задъханите мъже от охраната се изправиха до него миг след като се чу някакъв приглушен плясък. Алекс посочи черната пропаст и мълчаливо поклати глава.

Том Хемингуей беше мъртъв.

Заобиколен от най-близките си сътрудници, изпълняващият длъжността президент Бен Хамилтън беше заковал поглед в телевизионния екран. Материалът, който течеше по него, беше аматьорски — изпълнен с подскачане и рязка смяна на кадрите, но това беше напълно естествено, тъй като професионалните телевизионни екипи отдавна бяха напуснали Сирия. Все пак ясно личеше, че в Дамаск цари пълен хаос. Изходните артерии бяха претъпкани от коли, а по улиците се блъскаха обзети от ужас граждани. Според някои съобщения летището било задръстено от хора, които отчаяно се опитвали да намерят място в последните самолети, напускащи сирийската столица.

Хамилтън и приближените му мълчаливо гледаха паническото бягство на мъже и жени, понесли на ръце малки деца; войниците с рупори призоваваха към по-бърза евакуация. Няколко неясни кадъра показваха как тълпата пребива до смърт неизбежните мародери, появили се по улиците на града. Хамилтън издържа до момента, в който на екрана си появиха няколко невръстни изгубени дечица, които бяха стъпкани от побеснялата тълпа.