Валентин Тодоров - Книгата

Последно беше поставено пълното заглавие на истината: „История на долната земя Иркала, вчера и днес, разгледана детайлно, така да се каже под микроскоп, за да бъде открит вируса на разрухата, която пълзи като бавна ядрена реакция под земята и превръща целия свят в прегрят реактор, и да бъде посочено огнището на инфекцията, която бавно пъпли между нас и след която човечеството няма да остане същото“ — така пишеше на титулната страница. И действително за Иркала, този огромен разхерметизиран саркофаг, от който изтичаше трупната зараза, Иркала, светът на мъртвите, който без всякакво усилие, неподозирано за нас самите и вкоравените ни ръководители Анунаките, благодарение на Втория закон на термодинамиката, бавно, но неотклонно разширяваше сферата си на влияние, Иркала, бутилката, от която като радостно бойно отровно вещество беше изскочил демонът на ентропията, предвкусвайки сладката свобода на деградацията, бездуховността и безличието, закостенелостта, разложението и двуличието, подравнените мнения, изгорените подривни страници и размитите морални граници, нископоклонничеството, нискочелието и регреса, смазващата преса над всяко неспокойно съзнание, безсъзнателните социални рефлекси, корупцията, ерупцията на униформено и анонимно насилие, нелепите лозунги, залепналите от мълчание устни, пустите погледи, пълните лагери за другомислещи, ниските страсти, високите постове за немислещи, хлъзгави мозъци, тоталното отчуждение и безразличие, тоталния контрол над различните, фалшивите фасади, добре планираните засади, алкохолните и опиумни пари и непробудните кошмари, които, освен в нощите на всеки иркалец, през облаците и тунелите на вавилонските лабиринти се инфилтрираха в почвата, водите, въздуха, растенията, животните, камъните, душите и костите на хората от небесната твърд, така че действително за Иркала, но също и за Акад, който отдавна не беше рай, а постепенно се превръщаше в болен гигант, все по-често навестяван от диви духове, порочни и зли, по чиито улици все по-често бродеха призраци от Иркала и слънчеви затъмнения, за всичко това трябваха рентгенови думи, схеми и диаграми, за да бъдат разгадани скритите механизми на онази жестока космическа машина, която безжалостно мачкаше добрите и дребните, слабите и болните, мирните и благородните, но всъщност не прощаваше и на злите и властните, силните и богатите, гневните и коварните, мачкаше всички отново на глина, от която в началото на вековете Еа ни е създал, вдъхнал ни е живот и искрица от своята мъдрост, за да бъдат определени опорните точки в скелета на тази грандиозна месомелачка Намтар — „и самите богове са на нея подчинени“ — и бъдещия ден да вселенски демонтаж, а от металните й кости — стълба към Абраксас, за да стане ясно и ярко пред очите на слепите и пред очите на всички, за да бъде точно изпълнен вторият съвет на Аманки Разумния, за всичко това беше необходимо да се напише една синя като чуждо слънце Книга, която Нор държеше в ръцете си и разлистваше преди няколко часа.

Двамата вървяха покрай павилионите на букинистите, писачите на индулгенции, нумизматите, тълкуващи монетни сънища, и продавачите на амулети с люспи от сирени. Тук гората от тътрещи крака тела беше оредяла, тежката миризма на цъфтящи астромелии и тежките погледи на влажни бюстове, оставени на слънце, останаха най-сетне назад зад потните им гърбове и за пръв път в задушния следобед се усети полъх на далечен бриз с дъх на небе и море. Двамата вървяха към края — странна гледка и странен разговор според алголската правомерност, но сред пазарното многолюдие може да се види и чуе какво ли не, така че може би затова все още никой не ги беше спрял, никой не се бе опитал да ги задържи.

— Истината е, че цялата Книга я написахме ние — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и тя не е божествено откровение, тя не е съвършена, защото е човешка книга. Но тя е началото, словото, което ще породи едно ново битие.

В „След като Ан сътвори небето“, апокрифният епос за Гилгамеш III Смъртния, който старият Роан сричаше от малките листчета, изписани с грозния му почерк, се казваше, че Енки Премъдрия е поверил на пророка от Патмос свещените си скрижали, едно божествено четиво, чрез което да бъдат избавени черноглавите от страдания; Нор ясно си спомни това, както и блестящия самовар върху кръглата маса преди седем години. И точно тук, в края на неговата история, за която настоя да бъде изслушана, позовавайки се на сестра си, разказът на Томаз Скриба се разминаваше най-драстично с легендата, разпространявана сред народа и записана върху стотици бели листчета от учителя Роан преди тридесет и три години.