Валентин Тодоров - Книгата

Двама мъже, които си купуваха контрабандни презервативи и черно мастило за самопишещи писалки от някакъв сипаничав спекулант, обърнаха едновременно учудените си лица към високия странник в десантен анорак и с брезентна торба през рамо, който екзалтирано рецитираше делириумните си откровения.

— Какво те води насам през враждебния океан Тиамат, над радиоактивната бездна Абзу, тук на моя остров, какво те води насам, мимолетно създание от пепел и глина, при мен, Стопанинът на водите? — рече той с космически звук и без думи, но аз добре го разбрах и ясно видях, че от устата му вместо език излизаше меч с две остриета. И тогава паднах на колене и така отговорих:

— Ти, Господарю на мъдростта, си защитникът на човеците, Ти, Пазителю на съдбите, който веднъж вече спаси черноглавите от гнева на Великите, от яростта на потопа, и дари с безсмъртие Ной-Утнапищи, само Ти би могъл отново да ни помогнеш и аз, който съм последният между бедните и първият сред безправните, горещо Те моля…

— Не е трябвало при мен да идваш, смъртоносни опасности да преодоляваш, а при Енлил Първородния, Носителят на малката рогата тиара, Господарят, чиито слова са неизменни, към него е трябвало молбата си да насочиш, той по-високо от мен стои в Астралния комитет на боговете и единствен Ану е над него — прекъсна ме с ръката си Еа, а на дланта му видях знак, числото на неговото име; и не бе нужна много мъдрост да се сметне числото — то беше четиридесет.

— Но не е ли точно Енлил, Господарят, който предизвика сътворението на всичко насъщно и който се възцари на земята, не е ли точно той, който с намръщено чело отприщи яростта на потопа в древните времена, когато Нанна имаше брат близнак, и изтреби народа на Месопотамия, не е ли точно той, който гледа с погнуса и омерзение на Твоите дребни грънчарски изделия, на Твоите рожби човеците, не е ли точно Енлил, о, Премъдри? — осмелих се и аз да му кажа, а Енки мълчеше с огнен поглед пред богохулните ми думи. — За това към Теб се стремя, за това към Теб се обръщам, татко Аманки, и Те моля: спаси от глад и мизерия бедните, избави от унижения и репресии безправните, дари не с безсмъртие, а с частица от Твоята мъдрост лугалите, жреците и другите властници, направи така, че всички родени от майчина утроба да живеят по еднакви и неизменни закони, посади любов, разбирателство и радост в сърцата, там, където никнат страх, омраза и отмъщения, не допускай злото да тържествува и да ходи под слънцето, а доброто да стене в лабиринтите на безизходицата, не позволявай да си объркат местата нещата, които са горе и долу, в ляво и дясно, на изток и запад, в Акад и Иркала; ако е нужно, Премъдри, изпод ноктите си изчегъртай пръст и омеси разумно човече, ако е нужно, Предвидливи, изпод червените си нокти изчегъртай черна пръст и създай сладкодумна фигурка, а сетне изпрати ги вождовете да поучават, ако е нужно постъпи по друг начин, но недей допуска алчните и заслепените да поразяват с огън земята и да разбудят неукротимия гняв на Енлил, не им разрешавай с черен дим да отровят небето и Ан да предизвикват към тежко като луна наказание, не ги оставяй да поробят с желязо душите, плътта и живота на слабите и да изпълнят с горчива мъка нежните Ти седефени вътрешности, недей позволява на злите така да направят, татко Аманки, недей допуска, защото страх ме е, дори твърде много, че всичко натам отива и всичко натам се търкаля с все по-голяма, все по-нарастваща и непоправима скорост…

Знаех, че ме чува Стопанинът на мъдростта, а сякаш не беше ме чул — нищо в него не трепна; той бе огледало, но моят образ на смъртен го нямаше в него. Чак сега се изплаших от прекалената си дързост и зачаках решението на Пазителя на съдбите: как ще постъпи с любопитната пионка, която бе изскочила от своето предопределено поле на дъската, покатерила се бе по брадата на един от Играчите и се опитваше да го поучава как за всеобщо добро да промени правилата. Тогава Енки отвори уста и заговори така:

— Не е трябвало при мене да идваш, казах ти вече, смъртни. Невъзможно е, а и неправилно е аз да повреждам механизмите, които самият съм пуснал заедно с нашата майка Нинхам и Еллил Всемогъщия под внимателния взор на Ану, Бащата, който възсяда на първо място. Работата на боговете,ако са достатъчно потентни и прозорливи, е да задават началните условия само, а после, като видят процесите как текат, да рекат: „Това е добре!“ и да ги оставят така занапред. Колкото повече един Творец се меси, за да преправя създанията си, толкова по-зле той е свършил първоначалната си работа на законодател, толкова по-некадърен е; ако ли пък не е такъв, още по-лошо — значи дребнав и суетен бог е, който все гледа да се покаже като натруфена жена пред мъжете, който е ревностен и лъстив и все гори от копнеж да се въздигне още и още в очите на човешкото племе с някое чудо, или с гнева си, или с някое страшно знамение. А мене, знаеш, ме тачат като Разумния, който всичко умее, и като Предвидливия, който вижда в бъдещето последствията от всички свои и чужди дела, така че много дълбоко под божественото ми достойнство е евентуална повторна намеса; но дори да бих грешка допуснал, не бих пред вас го показал, защото вие, смъртните, сте задължени да носите вяра в душите си, несмутима вяра в нас, боговете… Не, напразно пред мен си застанал, човече, аз не съм Еллил Гневливия, аз не съм Инана, лъвицата неспокойна, аз не съм Думузи, вървящ след стадата, аз съм Аманки, аз съм алфата, а не съм омегата — тъй рече Енки без думи да произнася, тъй рече Нудиммуд, който всички нас на живот е извикал, да се раждаме в мъки, да се трудим с пот на челата и да умираме слаби и сухи. Сетне ми обърна гърба си, по който също имаше очи и крила, и други ръце с пръстени и печати. Направи две крачки, все едно на две левги отплува, а аз, облян в сълзи, стоях на колене и знаех, че аудиенцията завърши. Тогава изведнъж пак чух гласа му, отдалече, от върха на вулкана, от горящите храсти сред облаците от пара: