Валентин Тодоров - Книгата

— Вече започвах — разказва Томаз Бакалавъра — да се досещам за принципите, по които се извършваше фината настройка на Вселената, било то Акад или долната земя Арали, но истинското прозрение настъпи доста по-късно и то от съвсем друга посока. А междувременно бях проявил голямата неразумност да се поддам на омайните усуквания на един вербовчик с лице на невестулка и глас на влюбен славей и да продам за осемстотин мита ръцете и душата си на капитан Ику-Турсо от китоловния кораб „Стълб на Посейдон“.

Точно две години кръстосвахме северните морета, разположени зад окръжността на смъртоносните течения и месоядните водорасли. Две години точех сатъра, размахвах секирата, забивах ножа и кълцах с мачете, отделях кости от плът и кожа от пластове мас. По седем двойни часа на ден се ровех в китови вътрешности, целият омазан с кръв, сгъстена от студ. И все долу в трюма, в отделението за разфасовка, разяждан от солта, която валеше като хаплив сняг над бледото месо в качетата, сред тежката миризма на тран и спермацет, разяждан от острата киселина на омразата под ниските сводове, където кънтяха крясъците на помощник-капитана, все едно отново под металния похлупак на родното иркалско небе. А горе на палубата офицерите с ледени лица допушваха лулите си, след като бяха изхвърлили зад борда един огняр — турчин на име Емил, — разбира се, за назидание.

И докато ние, събратята на нещастника, мълчахме с превити гръбнаци под ниските сводове и продълговати животински зеници, един човек от палубата — ние му викахме Малък голям човек — се осмели да обърне внимание на Поставения от боговете на мостика върху адските условия, в които живееха, трудеха се и умираха наемниците трюмоваци, самите ние. Този човек беше доктор Персио, лекар и астролог на кораба, а капитанът нищо не отговори. Три дни по-късно съдебната тройка, председателствана от люспестия брат близнак на Ику-Турсо, осъди Малкия голям човек — макар че беше жител на палубата — на смърт чрез разстрел по обвинението, че е келтски шпионин. Присъдата беше изпълнена незабавно, а последиците си проличаха, когато се разрази очната болест: гноясалите клепачи и червените сълзи бяха сляпото наказание на Ера за всички онези, чиито организми не познаваха ескимоския метаболизъм и търпяха издевателствата на помощник-капитана, прегракнали от мълчание.

— Да, ние мълчахме — оправдава се Томаз Баленофоба, — но това беше особено мълчание, тежко и трудно преодолимо като грамада от дялани камъни, които, бетонирани с гняв и солена омраза, образуваха вълнолом. Това беше аперонно мълчание, в което емоциите се усилваха, а редките думи, процедени през зъби, се ускоряваха като парчета кремък, изкашляни от гърлото на пробуден вулкан. Това беше опасно мълчание, в което можеха да се чуят цианидови клетви, вкоравени псувни и мистериозни реплики, пропити със закана и гаснещ възторг. А тези реплики ми напомниха за шофьора на хладилен камион Енмеркар: той беше промърморил почти същото, което се изтръгна от гърдите на един от петимата цигани, докато пъшкаше в южняшкия си хамак през трите златни двойни часа, отредени за сън: „Понякога ми се ще да съм Мъртъв, ама свободен, отколкото…“ и млъкна с прехапан език.

И докато се изнижат покрай тях драпериите от разнокалибрени рибарски мрежи, охранявани от пергаментени старици с треперещи колене и черни забрадки, някъде в средата на алголския сук, но преди цветарските магазини, ухаещи на влажна пръст и високомерни астромелии, братът на Бианка се постара да отговори на едни незададен от Нор въпрос: Какво знаят за Мъртвите в Акад ли? На пръв поглед доста много и нищо в действителност. Знаят например, че са жители на подземните лабиринти и тунели на двете столици Вавилон и Ниневия. Те са двукраки събратя на плъховете и слепите кучета, на двойнодишащите риби, видрите и мумифицираните монаси в забравените светилища под пластове бетон, ръждясала арматура и асфалт, разправят уверено някои. Те са внуци на някакъв древен масон, протежиран от предишната богопомазана династия на Урук, който обаче изпаднал в немилост след смъртта на фараона еретик Аменемхет и потърсил спасение в собствените си кошмарни построения, изградени под земята и устоите на обществения морал, смятат други историци. Потомци на бегълци от диамантените мини и група въдворени проститутки, наследници на тайните науки на ултралеви гностици и реабилитирани каторжници, синове на конекрадци, светци и неграмотни, но красноречиви философи — те са опасенията на реалната власт, досещат се трети и си правят някои сметки. А почти всички ги наричат Мъртвите, защото в официалните регистри на Тесеракта безвъзвратните подземници са записани в графите на „безследно изчезналите“ или „обозе почившите“, докато самите те твърдоглаво настояват: „Ние сме изконно черноглавите! Ние сме Свободните!“. Само веднъж, един единствен път, по времето на Единадесетата династия при управлението на Лугал Шамаш Етана, божественият летец до червената звезда Марс, когато били примамени, когато били поканени, когато били умолявани да се присъединят към строежа на всенародния Небостъргач на братската любов и мира, Вавилонската кула, седмият крак на небосвода, пълзящите астерии погледнали безпощадната синева и открито сътрудничели на Конгреса и Ените — тогава още бил жив зидарят на надеждата, беловласият Дедал. Как завършил революционният градеж на този Нов човешки дом знае добре и рецитира всеки майстерзингер: „Руши!“, викнали бедните, „Руши!“, викнали измамените, „Руши!“, викнали пълзящите, а и какво ли друго им оставало, след като една сутрин осъмнали извън оградите от бодлива тел — девствен пояс около беломраморното тяло на изящната кула, в която пирували недосегаеми кардиналите, комисарите, царедворците и техните белокожи дъщери.