Валентин Тодоров - Книгата

— Благодаря ти — каза той с пушачески тембър. — Аз съм братът на Бианка, Томаз Мъртвия.

Щрак, щрак, щрак — три образа, три лица, три момента се насложиха като в полицейски компютър: Томи Пивота — най-добрият хандбалист от четвърти курс на II мъжко училище за придворни писари Едуба, — братът на Бианка от снимката, танцуваща в ръцете на акадеца с пуловер от камилска вълна, и водачът на пришълците, седящ отляво в ресторант „Свежест“, се сляха върху екрана на тази проядена от сънища и заблуди памет, съвпаднаха с прегърбената фигура на Томаз Странника пред разтворения изход на Хурсагкалама.

— Благодаря ти — каза той с пушачески тембър. — Без тебе нямаше да можем да се справим.

И двата гласа също се сляха точно в мига, когато „блатата червея сътвориха“, единият — на учителя Роан, който изкривил врат над малките листчета, изписани с грозния му почерк, четеше откъси от апокрифния епос за Гилгамеш III, наречен Смъртния, и другият — гласът на Томаз Далечния, който декламираше началото на народна песен, посветена на него самия, както настояваше толкова искрено.

Това се случи някъде по средата на алголския сук пред една грънчарница, обградена от влажни и слепи бюстове, оставени на слънце или може би пред някакъв цветарски магазин, в който се продаваха саксии и цели сандъци, засадени с цветето астромелия, чийто цъфтеж изкусно беше нагласен да съвпада с рождения ден на дъщерята на Патриарха, някъде там, когато братът на Бианка благодари за спасението на Книгата — това за Нор беше само избледнял сън, който съвсем слабо го докосваше в този момент на безнадеждност и умора — и настоя да бъде изслушана и неговата история, позовавайки се на сестра си.

Както всеки сън животът на Томаз Издръжливия в Акад имаше трудно определимо начало. Първо самият той призна как отначало не разбирал нито дума от чуждия птичи език и знаел единствено да надава тъжния възглас: „Ялом, ялом!“ край казана за прокажени и бедняци, докато поднасял за храна костената си черупка от броня на костенурка, но след два месеца взиране и евтанзия на илюзиите проумял, че по-лошо от най-лошото няма и се хванал да разбива ненужни мостове и стари сгради с железен таран, управляван посредством лостове и въжета; никой друг от останалите възкръснали не успявал да се справи с тегобата, а той издържал, опрян на костната си система на спартанец и тогава в именните списъци му прикачили първото прозвище: Томаз Издръжливия. И така я карал криво-ляво без много време за сикера и за равносметки и сигурно дълго щял да изкара, ако имало начин някак да прескочи онзи злополучен втори нисан, точно преди Нова година на строителния обект „Метрополитен «Мечтите на Лугалбанда»“, когато се разгневил неуместно и счупил челюстта на триокия надзирател, който го нарекъл „иркалско куче“, докато му плащал кучешката надница, едва стигаща за хляб и наденица. Но няма такъв начин: дните се преживяват един след друг, така както предварително са подредени като зърна от броеница — такива са акадските закони, — така че се наложило да бяга от куклуксклановска разправа и да крие името и лицето си; самотен пътник, напредващ пешком или в говежди вагон, на автостоп или като водоносец в Похода на десетте хиляди евнуси за мир, той се придвижвал на зигзаг и рисувал с маршрута си заплетени арабески, немил-недраг обикалял богатите и сънени провинциални градчета, където се представял за градинар, но никъде не се задържал повече от седмица и от страх.

Цели три години, както подпяват и до днес тракийските аеди с китари, се скита Томаз Аеда по необятната небесна твърд, зовяща се Акад, и какво ли не преживя: падаше и ставаше, плачеше и се смееше, продаваше потта и кръвта си, понякога крадеше и нападаше, понякога отстъпваше и търпеше, и бавно заспиваше в необозначени на картата оазиси върху гостоприемните рогозки на облечени в синьо езичници, от които най-сетне научи езика, сънуваше своите подземни сънища в изписаните с пиктографски заклинания землянки на отшелниците дравиди и се събуждаше, огрян от слънцето Уту, в кремъчните леговища на мъчните слюдени хора, споделяше несгодите на чергарското ежедневие около шатрите на лулубеите, дошли от планината Загър — от тях усвои маниера да плюе през лявото рамо, когато някой произнесе думата „утре“, — и дори се сдоби с побратим сред племето на шофьорите на хладилни камиони — това беше някой си Енмеркар, който пътуваше от сенките под хребета Машу чак до мълчаливите брегове на реката Хубур, човек живял, видял и патил, от когото за пръв път чу за профсъюзното движение на Мъртвите, но само през зъби, дъвчещи неизменната кибритена клечка; известно време — кой знае обаче колко? — Томаз Кадехо съжителстваше в грях с две амазонки от разпаднала се хипи комуна, които на шега го наричаха Енкиду: превиваше гръб под пронизаните от стрелите им антилопи с все още туптящи сърца, прибираше уловения в капаните дивеч и покри самотното им ранчо с керемиди от червена глина, печени в кахлена пещ според тайната наука на иркалските грънчари, но след като се измори от толкова много любов без любов и макар че трябваше да остави зад себе си една плачлива червенокоса дъщеря, той продължи пътя си към столицата Урук с група боси проповедници, боготворящи духовете покровители шеду и ламасу, заедно с тях Томаз Неофита се впрягаше да влачи летящия асирийски бик, свещеният идол, по прашните пътища на средните щати, тъй като древните предписания забраняваха прилагането на двигатели с вътрешно горене и други безжизнени сили; и това пълзящо очищение можеше да продължава безкрай, ако не бяха срещнали глутница облечени в ризници от тюленова кожа мотористи, които познаваха Томаз Бивника от лагерите на касидите огнепоклонници, и той отново се присъедини към децата на Гибил: препускаше с тях и с разни объркани ветрове чак до месец тебет, когато се записа в университета край Лагаш, където с парите, спечелени от фокуси с карти и миди, патента на едно хитроумно устройство за закопчаване на дрехи без помощта на копчета и илици, наречено „цип“, и превода на поемата „Ад“ от емесалски на акадски, получи възможността да изкара няколко семестъра, изучавайки антропософия и кибернетика.