Валентин Тодоров - Книгата

П.П. При направената проверка се установи, че приложеният текст е всъщност от акадски произход /т.е. според новоприетата терминология „без определен източник“/ и се датира към Периода на надеждата от епохата на ХI Вавилонска династия, но този факт не бива да се счита според член ССХIV алинея VII секонд за смекчаващо вината обстоятелство,а напротив.

П.П.П. След запознанство с крайно гнусотен, макар и секретен, материал вътрешноведомственият правилник изисква незабавното промиване на очите с борова вода, прочистването с пръст на ушните канали и гаргара с отвара от кестени. Призоваваме Ви към стриктност!

Стояха в апендикса на уличката на смокиновите дървета сред рояк нощни пеперуди с прелъстително гримирани крила до напукания калкан на една къща, чиято скръбна хазяйка с перде на прозореца отляво на носа само преди няколко трудно определими часа беше предложила на Нор убежище и стълбите надолу, и той попита Томаз Бездомника какво смята да прави от този момент и място нататък.

— Не зная… Все едно ми е, след като виждам: моята истинска родина е разположена в бъдещето, до което водят твърде дълги и трудни пътеки. Затова може би ще остана тук при вас, в страната на мъртвите като равен сред равни, завинаги. А може би ще изпълзя обратно през кладенеца в Акад и ще утихна като пустинен учител в някой аул на слюдените хора, ако все още ме чакат и си спомнят за мен.

— А Книгата?

— На мен тя не ми трябва — шивачът не шие дрехи сам да ги носи, — а на вас. Свалих я тук долу, където поради налягането е най-голяма силата на словото, за да я връча на млад и честен избраник, който ще продължи — какво говоря всъщност, — който ще започне тежкото въртене на огледалата на измамната видимост, който ще изтрие блестящата слюнка от лицето на Арали, светът на неподвижната тленност. Ето, вземи я.

Но Нор не протяга ръце, за да поеме товара:

— Глупости, та ти си само с три години по-възрастен от мен и много пъти по-честен. Защо е необходимо въобще да търсиш заместник? Помня те още от училище: ти беше в четвърти курс, когато ме приеха в Едуба. Томи Пивота, звездата в отбора на младите писари — още тогава ти се възхищавах. Спомням си финалния мач срещу кадетите от ВУД, когато и двете агитки бяха изгонени от залата, но вие все пак победихте, а Ректорът след това произнесе реч и те обяви за отличен образец на новата иркалска порода, която с още по-голямо дръзновение и от предишното поколение на „Правата вяра“ ще продължи изграждането на нашата мила, процъфтяваща и нестарееща Родина — спомням си, че чак ме втресе от вълнение и завист… Защо е необходимо да подадеш на някой друг топката точно сега, когато си сам пред вратата?

— Да, така беше. Аз също си спомням. Но погледни ме внимателно — усмихна се с крива усмивка, спряна от жестокия белег на бузата, Томаз Дървото без корени — вече съм свършен човек. Докато ти… ти въобще не си се променил.

Ти въобще не си се променил, каза той и изведнъж видях причината, разпознах я ясно, причината — осезаема, хлъзгава и хладна, — която се разду като гладък мехур на изплуваща риба и при растежа си ни запрати в различни посоки:мен — в ресторант „Свежест“ сред отрепки и южняци, Ирена и Марио — на безумния празник в Хурсагкалама, теб — върху черния пясък на плаж „Вярност“ или някъде още по-далече, причината, поради която ти отвърна с досада очи от лицето ми на възрастно бебе, характерно за всеки иркалец, и тръгна на север с мнимото достойнство на мравешка царица, и която — не, не бълнувам — би те накарала да се взреш с интерес в сивия му ястребов ирис, да попиташ любопитно за белега, да погалиш с поглед дълбоките бръчки — неизличимите знаци на живота върху това благородно лице, да прокараш въображаеми пръсти през прошарената му коса — не, не бълнувам, — защото точно той е този, когото ти търсеше и чакаше да бъда аз през безкрайните ни седем години и защото видях изведнъж жестоката присъда — ти въобще не си се променил, каза той — и причината, която се нарича: латентен живот на страхливец, живот обърнат навътре: вътрешно се гневях и говорех навътре, вътрешно се борех с неправдите и спорех навътре, вътрешно повтарях тежки заклинания и крещях насън и навътре, вътрешно изгарях като залез, а външно мълчах и изстивах, и все още щях да мълча и изстивам, ако не беше разрушителната поява на човека, дошъл от Акад, човекът, когото ти търсеше и чакаше да бъда аз толкова време, защото летящата мишка само веднъж в страхливия си дървесен живот се осмелява, един единствен път се решава на скок и на полет, а как завърши този опит за мен ти помниш добре: „Радвай се, синко, че ще се отървеш само с уволнение. Радвай се, че са те писали само сценарист, така че присъдата е условна. Радвай се, синко, и целувай ръка!“, каза един от многото ни бащи, директорът на Мегадонските киностудиа, а филмът — къртовски труд и изпепеляващо напрежение, молби, безбройни унижения, компромиси и тежката депресия накрая — спомняш ли си какво стана с филма накрая? — потъна в нечий злопаметен сейф, изчезна, разтвори се като дим от цигара във влажния въздух, като капка кръв в бъчва с мастило, като въздишка в грохота на горда манифестация, крещяща с десетте си хиляди гърла „вечна слава, вечна слава!“, изпари се веднъж завинаги и аз, освободен от амбиции и съвест и от опасната си рожба — сигурен съм, че помниш добре това, — заживях растителния живот на послушен счетоводител в металургичния комбинат „Железен век“, след това още по-спокойно като парнаджия и чистач в една вила на национален герой от квартал „Маховиц“, за да стигна последния си статус на безработен страхливец и просто тяло, в което няма нито електричество, нито какво да се възпее, тяло, което знае понятията доблест и дълг, чест и достойнство, но борави с тях само във вътрешните си монохроматични монолози или когато води своите записки от подземието, тяло с парализиран от опасения гръбнак и атрофирали мускули от омекнала воля, в което ти се вглеждаше с хирургическа надежда, че е по-различно от другите, — а нима сама ти бе по-различна? — допреди ясно да видиш причината, поради която отвърна с досада очи от лицето ми на възрастно бебе, тяло като твоето, това на Ирена, Марио или всеки иркалец, изградено от думи без достатъчно сила, за да протегне ръце и поеме товара — една самотна като синьо слънце Книга.