Сибин Майналовски - Ловецът на спомени

Магьосникът се появи изневиделица и я стресна, въпреки че очакваше появата му. До един момент в разхвърляната й стая нямаше никой, а след миг вече помещението се изпълни със сухия шум от веещото се на плащите му наметало, което се носеше като че ли самостоятелно от собственика си и живееше свой живот.

— Ти ли си Мишел? — попита магът. Чашите в бюфета потрепериха от плътния му глас, който сякаш бе побрал мъдростта на викове и хилядолетия.

— Да… — промълви жената. Вече не беше сигурна дали наистина се нуждае от услугите му. Този човек я плашеше. Очите му… всъщност това беше най-странното и най-плашещото в него — те не спираха да играят нито за миг, постоянно променяха цвета си от тъмносин на зелен, после кафяв, после стоманеносив, след това някаква багра, за която човешкият език още не бе измислил думи… А вътре в зениците му сякаш се спотайваше нещо — нещо, което само чакаше удобния момент, за да излезе на бял свят и да започне да вилнее. Мишел преглътна.

— Защо млада жена като теб ще има нужда от Ловец на спомени? — проговори след доста проточила се пауза магьосникът.

— Н-н-н… не мисля, че има смисъл да обсъждам това с вас — изрепчи се Мишел… може би за да прикрие колко е уплашена в действителност.

— Напротив, мила. За да уловиш един спомен и за да го унищожиш, първо трябва едва ли не да поживееш с него, да дишаш с неговия ритъм, да допреш ухо до сърцето му, за да опознаеш пулса му… даже да му се обясниш в любов, за да приспиш бдителността му… и когато това стане — да му прережеш гърлото!!!

Магът удари с юмрук по масата. Пепелникът (както и сърцето на Мишел) подскочи от прорязалия вечерната тишина звук.

— Не се плаши от мен — продължи монолога си магьосникът. — Не аз съм твоят враг — това трябва да е първата и единствената мисъл в главата ти в този момент. Врагът — това са спомените ти. Този враг бавно, но сигурно изяжда сърцето и мозъка ти като трупен червей, хранещ се с мъртва плът. Най-страшното е, че не можеш да го видиш, за да го размажеш с чехъл като нахална хлебарка, която е станала толкова нагла, че идва при теб и вдига скандал защо хладилникът е празен. Това е врагът… а аз съм този, който мога да го унищожа. Аз съм единственият останал Ловец на спомени във всички светове… и в момента съм единственият ти приятел и съдружник — запомни това, ако обичаш, и престани да трепериш като подгонена от псета лисица. Впрочем, забравих да ти се представя — казвам се Тери Сторн.

Мишел учудено вдигна очи, като за момент забрави дори страха си. Тери Сторн!? Легендарният магьосник, който, както гласяха слуховете, навремето за малко да унищожи един от световете, в които бил, заради…

— Даже не си го и помисляй!!! — изгърмя гласът на мага. В очите му гореше ален пожар. Беше страшен.

— Толкова нескопосано мислиш, че сякаш го каза на глас… — продължи той с малко по-спокоен тон. — Не се притеснявай — нямам намерение да чета мислите ти. Просто наистина сякаш го чух с ушите си… никак не можеш да контролираш мозъка си, жено… ъ-ъ-ъ, извинявай — Мишел. Що се отнася до онези проклети слухове… ами-и-и, нека кажем, че бяха доста преувеличени… и пуснати от един пишман-трубадур, който през целия си живот не виждаше друго, освен това, което го интересува лично… и което му изнася. Така, стига за това, ако обичаш. Да се съсредоточим върху твоя проблем. Говори!

Независимо от страха, сковал цялото й тяло, на Мишел някак си бе останала неизвестно откъде силица, за да задвижи с труд гласните си струни:

— Преследва ме спомен за бившия ми съпруг. Бях толкова влюбена в него… или тогава поне си мислех, че съм влюбена… че ми липсва страшно… по-лошо е и от кошмар, понеже знаеш, че кошмарът рано или късно ще свърши и ти ще се събудиш… а от това събуждане няма… и няма край… постоянно мисля за него… помня го как загина при един дуел… би се за мен… и противникът му го прониза…

— Продължавай, Мишел — кимна магът. Сега очите му бяха черни… и дълбоки… като бездна, в която просто потъваш, без да се съпротивляваш, понеже знаеш, че спасение няма… Мишел усети как се унася в подобие на транс.

— Обичаше ли го наистина? — изведнъж отсече магьосникът.

— Не… липсва ми, понеже бях свикнала с него… с вечните му обиди… със собственическото му чувство… с пародията му на любов… — Думите се лееха от устата й противно на желанието й.

Изведнъж в ъгъла на стаята започна да се материализира някаква сянка.