Сибин Майналовски - Ловецът на спомени

— Не спирай да говориш!!! — прогърмя гласът на мага. — Какво си спомняш за него?

— Помня… помня… помня как се запознахме… аз бях малка и исках да избягам от родителите си, а той беше истински воин… нищо, че неговите другари по оръжие не го обичаха… че го наричаха Мухльото… мисля, че тогава се влюбих за пръв път… просто тогава още не знаех, че жената никога не обича… а само привиква повече или по-малко с даден човек… не знаех, че не мога да обичам… а той го знаеше…

Сянката се приближаваше заплашително. По-късно, когато Мишел си припомняше случката с най-малките подробности, въпреки усилията й не можеше да се сети за мига, когато магьосникът атакува. Той се изправи като светкавица, отметна наметалото си и протегна ръце напред. Сянката се дръпна уплашено, но вече бе късно. В стаята сякаш влетя вихър. Дългата коса на мага се вееше като конска грива по време на бесен галоп, жилите по ръцете му бяха изпънати в неистово напрежение, по високото му чело се стичаха едри като сълзи капки пот, а очите му… този път бяха тъмновиолетови и в тях бушуваха хилядолетни бури.

Всичко свърши също толкова неочаквано, както и започна. За миг сянката проблясна с кървавочервен пламък, след което изчезна с миниексплозия. Чашите в бюфета нададоха последен кристален писък, преди да избухнат като неспособно да задържа огромната си любов сърце. Магьосникът се строполи на стола. Изглеждаше грохнал. За пръв път, откакто той бе прекрачил прага й (ако въобще при магьосници може да се говори за такива тривиални неща като „прекрачване на праг“…), Мишел усети всяка една от (според слуховете) над седемте хиляди години, които тежаха на раменете му.

Това продължи не повече от миг. След това Тери Сторн, Вечният Човек, Ловецът на спомени, надигна глава и очите му проблеснаха със същия онзи присмехулен пламък, който Мишел бе забелязала още при запознанството им.

— Това е, девойко. Споменът е вече минало. Не мисля, че повече ще те притеснява… понеже в някои случаи спомените са твърде издръжливи… но това се отнася само за добрите спомени… Лошите, какъвто бе и твоят случай, много лесно се поддават на унищожение… само че трябва да знаеш какво трябва да правиш и най-важното — да ИСКАШ да го направиш.

— Благодаря ти… — Устните й бяха пресъхнали, в гърлото й сякаш някой бе сипал поне половин тон пясък, но тя някак си успя да произнесе тези две думи с толкова топлина, че чак магът се смути. — Мога ли да ти се отблагодаря по някакъв начин…? — Искрено се надяваше той да не поиска секс от нея, както (или поне така й се струваше, въпреки че понякога си мислеше дали не е прекалено самоуверена в себе си) искаха девет десети от мъжете около нея.

Явно пак бе мислила „прекалено високо“, така да се каже, понеже магьосникът се усмихна. Беше толкова странно да видиш човешки жест и човешка топлина у някой, който преди броени мигове ти се е струвал свръхестествено същество, че Мишел се засмя на свой ред.

— Успокой се, Мишел… Не поглеждам жени от близо пет хиляди години — каза той след кратко мълчание.

Тя отвори широко очи, готова да зададе логично следващия въпрос, но той отново я изпревари:

— Не, не съм нито обратен, нито ми тежат годинките. Има… има някои неща, които ме тревожат… притесняват ме насън и наяве… но не мисля да ти пълня главата с глупости. Не ти трябва да знаеш. Важното, комичното — и трагичното, поне от моя гледна точка — в случая е, че АЗ, Ловецът на спомени, не мога да помогна на самия себе си.

По дяволите! Трябваше някак си да скрие мислите си от него! Ето пак — точно си помисли колко странно е, че явно дори и маговете имат чувства, когато той заговори:

— Да, Мишел… все пак и ние някога сме били хора. Магьосникът… това е странно същество. Той е започнал живота си като обикновен човек… дишал е като всички, спял е, сънувал е… обичал е понякога… и точно загубата на тази любов го е тласнала към света на магията. Понеже — ти не знаеш, понеже никога не си обичала, и никога няма и да обичаш — след загубата на любов у теб се появява огромна дупка, празно пространство, което не може да бъде запълнено с нищо, което заплашва да те погълне изцяло и да те превърне в част от Нищото… Ето затова хората стават магьосници — те просто търсят в магията начин да се отърват от празнотата, да избягат в друг свят или в други светове… да обикалят по различни земи, да унищожават дракони, да спасяват принцеси, да шият разпокъсаните дрипи на Пространството и Времето, когато това се налага… с две думи, да се занимават с нещо, за да отвличат мозъка си, за да не експлодира от болка. В някои случаи обаче тъжното е, че не винаги се успява…