Сибин Майналовски - Ловецът на спомени

Той вдигна ръце, събра дланите си, след това ги раздалечи на около половин метър. Между тях се появи сияещият образ на млада жена.

— Това е моят спомен, Мишел. Това е моята болка, моето страдание вече и аз не знам колко хилядолетия, моята вина и моята непростима грешка. За жалост обаче, както вече ти казах, аз съм единственият Ловец на спомени. На нито един свят от всички, на които съм бил, не съм срещал колега, събрат по жезъл, който да може да ми помогне. Може би ти ще имаш по-голям късмет от мен… някой ден, както вървиш по улицата, ще се сблъскаш очи в очи с някой като мен… Затова именно аз обикалям реалностите като скитник, помагам на всички, които имат нужда да се избавят от някакъв спомен… а в замяна ги моля винаги за едно и също нещо. Не за пари, за дрехи или храна — един магьосник няма нужда от подобни неща. Не — аз ги моля за услуга, както ще помоля и теб днес: ако някой ден — след седмица, година или десет — срещнеш друг Ловец на спомени, спомени му за мен и кажи, че имам огромна нужда от помощ. Той ще ме намери, няма начин — един Ловец на спомени винаги усеща къде, на кой свят и в кой град, някой се нуждае от него. А и все пак репутацията върви преди мен — той се усмихна горчиво — и всички знаят къде да открият Тери Сторн: в кръчма „Зелената котка“, разбира се…

Мишел така и не разбра кога старият магьосник си бе тръгнал. Отиде си така, както се и появи: в един миг бе тук, а в следващия вече го нямаше. Само пламъчето на свещта леко се полюшваше насам-натам от полъха, предизвикан от косата му, завихрила се при обръщането му към вратата.

Тя щеше да го забрави, разбира се. Всички забравят магьосниците, когато вече нямат полза от тях. Когато услугата е свършена, заклинанието — отзвучало, отгласът от магията затихва, а животът със скърцане се връща в ръждясалите си скучни рамки, никой вече не си спомня за магьосниците. Хората заживяват жалкото си съществуване, радвайки се на дребнави нещица — нова дреха, нов любовник, нова работа… — а споменът за маговете изчезва из дълбините на плиткото им съзнание.

Едно обаче е интересно: някъде там, в тъмните кътчета на душата, винаги се крие едно палаво пламъче, запалено от очите на магьосника. То тлее непрекъснато и не може да бъде изгасено нито от сребролюбието на скъперника, нито от хиперсексуалността на жената, нито от дребнавостта на еснафа. Когато магът умре, пламъчето изгасва… и тогава хората спират работа, отблъсват любовника, престават да броят жълтиците си, вдигат очи към небето и с поне минутка мълчание се сбогуват с човека, който някога им е помогнал, а в замяна на това е бил забравен на секундата. Щом пламъчето се стопи и топлината му спре да сгрява душата на човека, той се връща към обичайните си занимания.

Но докато магът е жив, това пламъче гори. Гори, колкото да ти напомня към кого можеш да се обърнеш, когато положението изглежда безднадеждно; да ти напомня, че на света/световете съществуват и те — асенизаторите на човешката душа, които единствени са способни да разринат Авгиевите обори на съзнанието; да поддържа вярата ти в магията — нещо нематериално, но много по-чисто и искрено от измамния човешки свят…

Както и да ти напомня, че ако някой ден срещнете Ловец на спомени, НЕПРЕМЕННО трябва да го упътиш към кръчма „Зелената котка“. Тя се открива много лесно… е, ако си маг, разбира се. Вътре в кръчмата винаги може да намериш подслон, ако си бездомен, съвет, ако се колебаеш, и помощ, ако си отчаян. Там винаги те чака старият Рей Макгавърн с яркозелената си писана, която дори през лятото не слиза от камината.

Там винаги е и Тери Сторн. Вечният Човек. Ловецът на спомени.

След като е помогнал на толкова много хора, сега той се нуждае от помощ.

Затова не забравяй — ако някой ден срещнеш друг Ловец на спомени, предай му молбата на Тери.

Защото му дължим поне това.

© 2004 Сибин Майналовски

Източник: http://wizard.co.nr (през http://sfbg.us)

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1783]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48