Сибин Майналовски - Крадецът на сънища

В полунощ обаче сякаш някаква незнайна сила отвори клепачите ми. Разсъних се за няма и миг. Пипнешком напипах жезъла до себе си и, готов за светкавично заклинание, се изправих. С жест запалих свещта до възглавницата си и се огледах наоколо. Нямаше никой… но какъв бе този аромат на парфюм, който витаеше незримо из стаята?

От небитието прозвуча тих копринен смях.

— Буден ли си вече, магьоснико?

Крадецът на сънища! Бе успяла да ме свари неподготвен… Дракон го взел! Без дълга и щателна подготовка дори и най-силният Маг не може да бъде уверен в успеха да един двубой с неконвенционален вълшебник…

— Виждам, буден си — прозвучаха отново сребърните камбанки на гласа й. — Остави жезъла — тази вечер няма да ти потрябва. Дошла съм да поговорим.

— Има ли за какво? — успях да вкарам подобие на остроумие аз.

Коприненият смях се разстели по леглото.

— О, има… бъди сигурен, че има. Все пак не съм пропътувала толкова мили и не съм чакала 792 години, осем месеца, две седмици, 11 дена и 23 часа, ако трябва да сме точни, само и само за да ти кажа „здравей“ и „лека нощ“…

— Коя си ти?

— По-важният въпрос е кой си ти… Арчи? След отговора на този въпрос всичко би си дошло на мястото.

— Аз съм Арчи Харис, Тъмен Маг шесто поколение, двукратен носител на Наградата на Невидимия Институт по магия…

— Всички знаем легендата, магьоснико — прекъсна ме невидимият глас. — Нима наистина не помниш нищо от живота си?

— Помня абсолютно всичко — родителите си, приятелите си… Мога да си припомня целия си живот за секунда.

— А любовта си, магьоснико?

— Любов? Няма такова нещо. Аз мразя жените.

— А беше време, когато не мислеше така… Тери.

— Как ме нарече???

— Тери, Тери, Тери… Нима това не събужда някакви спомени?

— Със сигурност не.

— Значи Маговете от Запад са били прави — замислено изрече безплътната девойка. — Значи наистина си прибегнал до Забранено Заклинание…

— За какво говориш, в името на Мрака?

— Не призовавай напразно Мрака, Тери. Навремето ти го призова… и виж как свърши всичко. Не помниш нищо — себе си, старите приятели, които проливаха седмици наред сълзи за теб, не помниш дори единственото същество, което истински те обичаше навремето — котката на Рей Макгавърн…

— Зелената котка???

— Значи вече започваш да се събуждаш от съня, продължил осем века… Ти беше най-великият жив магьосник сред световете. Наричаха те Вечният Човек. Нямаше свят, на когото да си отказал помощ, нямаше човек, който да не си спомня за теб поне с нещо добро. И сигурно щеше да продължиш да живееш нормално, ако не бе срещнал някого… Някой, който те нарани жестоко.

Притиснах ръце към слепоочията си. Усещах, че главата ми ще се пръсне.

— Защо не си спомням нищо?

— Ти се опита да избягаш от всичко и от всички, а най-вече от нея… Употреби Забранено Заклинание и призова Мрака на помощ. Всичките ти приятели помислиха, че си… изчезнал. Трябваше да видиш погребението си, Тери… беше впечатляващо, ако ми позволиш тази малка шега. Но всъщност ти не изчезна… един Маг от твоята класа не може да престане да съществува. Единствено твоя приятел Айвън Рийс се опита да те открие. Той дълго не вярваше, че повече няма да се видите. Но накрая и той се отказа. Аз обаче не признавам пораженията, магьоснико. Дори поражението да е от легенда като теб. Така че те търсих. И както видя, най-накрая те намерих.

— Коя си ти? Не те познавам! Не те помня!!!

— Знам, Тери. Дали това ще опресни паметта ти?

От дълбините на мрачната стая изплува силуета на девойката, която бях видял днес. Изведнъж лицето й започна да се променя — очите станаха по-дълбоки, усмивката й някак живна, скулите й се очертаха по-плътно…

— Селена! Но как… Минаха осем века!

— Не съм казвала, че беше лесно, Тери. Магията ти бе прекалено силна… но аз пък бях прекалено амбицирана. Вярно, амбицията дойде по-късно — може би стотина години след като се разделихме. В първите мигове на свободата си дори не си спомнях как изглеждаш. Просто вървях по живота и пиех с пълни шепи от извора на младостта. Обиколих много земи, познах много мъже и изпитах наслади, каквито дотогава не знаех, че съществуват. Но мина време и усетих как дълбоко нещо в душата ми дълбае тъжно и упорито. Огледах се наоколо и видях, че е изтекла много вода, откакто се запознах с теб. Отначало дори не те познавах… не те бях виждала… не бях усещала мислите ти… после всичко се промени. И аз не знам защо побягнах, магьоснико. Но знам какво изпитах, когато открих липсата в душата си. Видях как хората около мен имат всичко — пари, знания, чувство за хумор, красиви тела, мозъци, които да можеш да командваш… но нямаха онова пламъче драконов огън, което играе в очите ти. Чак тогава осъзнах, че ми липсваш. Спомних си как ми бе обещал, че ще ме чакаш, ако ще и да се появя след хилядолетия. Започнах да се обучавам на истинска магия, за да успея да те открия. Не беше много трудно, особено когато човек знае какво го чака в края на пътя. Когато вече бях доста напреднала (а това се случи преди стотина години…), успях да стигна до „Зелената котка“, понеже бях сигурна, че ще те намеря там — обилно поливащ мъката си с алкохол, както винаги…