Сибин Майналовски - Крадецът на сънища

— Ще ни помогнеш ли, Арчи…? — чу се отчаян женски глас от тълпата.

— От мен да мине… Какво да ви правя…

Успокоени, селяните започнаха да се разотиват. Единствено свещеникът се задържа малко.

— Ти пък какво искаш? — кисело го попитах аз.

— Искам да поговорим, синко… Откакто дойде в нашето село преди близо 800 години, си ни помагал много пъти. Всички помним… или сме чели в хрониките, разбира се… как прогони дракона, който ни тормозеше…

Усмихнах се мислено, понеже именно на крилете на този дракон бях дошъл навремето тук. Той ми бе приятел от времето, когато дори Мракът бе малко недоносче… Но както и да е — легендите не трябва да се зацапват с реалност…

— …и как върна плодородието в нашите земи… как изцери всички по време на Виолетовата Чума…

— Е, добре, сега на историк ли ще ми се правиш?

— Знам недоверието ти към свещениците, синко, но въпреки това искам да ти кажа, че за пръв път чувствам, че си в голяма опасност. Нека всички богове бдят над теб, понеже Крадците на сънища са изчадия на Ада…

— Ако наистина бяха такива, щяхме да намерим общ език, но за жалост не са. А сега върви, понеже имам работа… ако обичаш.

Прибрах се в кулата, залостих вратата, седнах пред камината и се замислих. Трябваше ли, дракон го взел, да се навирам между шамарите, за да спася шепа селяни, които ме познаваха от има-няма 800 години? Вярно, ако успеех да надвия Крадеца на сънища, щях да прибавя още малко блясък към ореола на славата си… но, честно казано, вече въобще не ме беше грижа за това, дали ще ме смятат за велик или за отрепка. Въпреки всичко обаче знаех, че ще се заема… заради себе си и заради професионалната си гордост, колкото и малко да бе останала.

Отпуснах се в креслото, прошепнах заклинанието за отделяне на душата от тялото и литнах към селото. Нямате ни най-малка представа какво облекчение е да летиш, необременен от тежестта на плътта, когато мисълта е сила, а чувството — могъщество, когато дори вятърът не смее да се надбягва с теб, понеже знае, че ще изгуби…

Още докато наближавах, усетих странно присъствие някъде в крайните къщи. Някаква аура, едновременно красива и плашеща, упойваща, но и убиваща, весела и в същото време тъжна… Никога досега не бях попадал на такова излъчване. Беше повече от странно — беше… просто невъзможно, противоречиво, необмислено… каквото и да кажех, все щеше да е на място. Бавно приближих мисълта си към къщурката, прикрих мислите си, за да не бъда забелязан, и влязох вътре.

Селяните очевидно бяха прави — в тази къща живееше Крадец на сънища. В очите ми се набиха един куп малки, несъществени за обикновените хора, но твърде недвусмислени за един Маг подробности. Ето, в десния ъгъл на къщата спи черен като нощта котарак; в камината виси опушен котел, от чийто ръб все още виси коренче от млада мандрагора; перушинка на леглото подсказва, че съвсем скоро тук е кацал бухал; на закачалката виси наметало, тъмновиолетово, чак черно… Огледах се за книги и трактати по черна магия, но явно бяха скрити някъде дълбоко, под някоя невидима за човешкото око дъска на пода. Понечих да търся, но се отказах, понеже и без това вече знаех — въпросната новопристигнала е откраднала сънищата на селото. Оставих част от мисълта си зад огледалото, за да мога по-лесно след това да насоча магията си, и се наканих да тръгвам, но точно в този момент вратата се отвори и влезе тя.

Беше… беше просто невероятна. Погледът в очите й можеше да убива и да ласкае, устните й можеха да сипят нежности и проклятия, ръцете й бяха създадени за ласки, но не се и съмнявах, че при необходимост можеха да удушат и пещерен трол… А лицето й… Зад външната красота прозираше някаква толкова стаена мъка, че дори екзорсист не би могъл да я изкара на бял свят… Стори ми се, че вече съм виждал някъде подобно лице, но едва ли — със сигурност щях да си го спомням. Това бе Сфинксът, Химера и Горгона, сляти в една хомогенна и неделима сплав…

Замръзнах на място и спуснах още по-силно щита пред мислите си. Тя се огледа, сякаш долови нещо, усмихна се и затвори вратата. За миг се сепнах, че може да е доловила присъствието ми, но се успокоих, че сигурно просто е нащрек. Мислех да се омитам. Утре сутрин, когато Крадците на сънища по принцип са най-слаби, възнамерявах да насоча заклинанието си, което (поне така се надявах) щеше да отнеме силата й и да върне сънищата на хората.

Когато се прибрах и заех отново тялото си, както винаги умората и годините се върнаха с двойна сила. Ако имаше дори най-малка възможност, със сигурност щях да се откажа изобщо от това тяло. Магиите ми го поддържаха що-годе здраво и силно, но нищо не може да се сравни с безплътния полет на мисълта и душата… Реших да поспя, за да събера сили за утре сутрин.